Джеймс Ролинс - Триъгълникът на дракона

— Имате ли нужда от помощ? — чу се да казва Дорийн. Старицата се раздвижи. Дорийн забеляза мършав териер, скрит досега сред дрипите, които стигаха чак до глезените на жената. Кучето се притисна до господарката си. Беше толкова кльощаво, че му се брояха ребрата. Бездомницата проследи погледа на Дорийн.

— Брауни знае. — Гласът й бе дрезгав от възрастта и живота на улицата. — Всичко знае.

Дорийн кимна в знак че разбира думите й. Най-добре е да не провокираш душевноболни. Беше го научила от майка си.

— Сигурна съм, че знае.

— Говори ми разни неща, нали разбирате.

Дорийн кимна отново. Внезапно се почувства глупаво. Вратата на вагона се отвори със съскане зад гърба й. Трябваше да побърза, ако не искаше да чака следващия влак.

Понечи да се обърне, когато изпод парцаливото одеяло се стрелна слаба ръка. Костеливи пръсти обхванаха китката и. Дорийн инстинктивно дръпна ръката си, но за нейна изненада старицата не я пусна.

Като шумолеше с дрипите си, тя се приближи още повече.

— Брауни е добро куче — каза дрезгаво, като пръскаше слюнка. — Той знае. Той е добро куче.

Дорийн се освободи от хватката й.

— Аз… трябва да тръгвам.

Жената не възрази. Ръката и изчезна някъде сред гънките на дрипите.

Дорийн тръгна заднешком към отворената врата, без да изпуска от поглед старицата. Останала сама, тя сякаш реши да изчезне в дрипите и мъчителните си видения. Дорийн забеляза, че кучето я гледа. Докато вратите се затваряха, чу как бездомницата промърмори:

— Брауни. Той знае. Знае, че днес всички ще умрем.

13:55 СТВ (11:55 местно време).

Алеутски острови, Аляска

На сутринта преди затъмнението Джими Помаутук се изкачваше по ледения склон с придобитата от практиката предпазливост. Кучето му Нанук вървеше няколко крачки пред него. Едрият маламют 1 1 Порода ескимоско куче — Б. пр. познаваше чудесно пътеката, но винаги предано бдеше над господаря си и не се отдалечаваше много.

Като стъпваше бавно след старото куче, Джими водеше трима английски туристи, двама мъже и една жена, към върха на Ледената планина — най-високото място на Фокс Айлънд. Гледката оттам беше великолепна.

Прадедите му инуити 2 2 Ескимоси — Б. пр. бяха идвали тук, за да отдават почит на великия Орка, като издигали дървени тотеми и принасяли в жертва свещени камъни, които хвърляли от скалите в морето.

За първи път тук го бе довел прадядо му. Беше още малко момче, когато стъпи на свещеното място. Това бе преди тридесет години.

Днес мястото фигурираше в безбройните туристически карти и корабчетата на „Зодиак“ пристигаха от различни посоки, за да избълват човешкия си товар върху пристанищните докове на живописното селце Порт Ройсън.

Освен старото пристанище, другата основна забележителност на острова бяха скалите на Ледената планина. В ясен ден като днешния можеше да се види целият Алеутски архипелаг, прострял се в една безкрайна дъга. Гледката е била безплатна за предците му, но в съвременния свят струваше четиридесет долара в ненатоварените сезони и шестдесет — през по-топлите месеци.

— Още колко остава да се катерим, по дяволите? — обади се глас зад гърба му. — Задникът ми замръзна!

Джими се обърна. Беше предупредил групата, че температурите ще спаднат, когато се изкачат по-нависоко. Тримата бяха облечени с якета, ръкавици и обувки по последния писък на модата, диктувана от Еди Бауер. Скъпите екипи бяха току-що купени. На якето на жената още висеше етикет с цена.

Джими посочи към мястото, където току-що бе изчезнало кучето, и кимна.

— Ще стигнем след това изкачване. Пет минути. Там има заслон.

Недоволният турист погледна часовника си и изсумтя.

Джими изви очи към небето и продължи катеренето. Ако не беше заплащането, с радост би метнал цялата компания от скалите. Жертвоприношение за океанските богове на предците му. Но както винаги, той просто продължи напред и най-сетне стигнаха.

Чу зад себе си как спътниците му ахнаха. Такава бе реакцията на повечето посетители. Джими се обърна, за да изговори обичайната си реч за значението на това място, но откри, че вниманието на спътниците му не е насочено към забележителните пейзажи. Те трескаво се опитваха да скрият всеки сантиметър от кожите си, изложен на мекия вятър.

— Ама че студ! — обади се вторият мъж. — Дано обективите издържат. Не ми се мисли, че съм се мъкнал до проклетото място, а може да не покажа нищичко от него.

Джими стисна юмрук. Положи усилие, за да овладее тона си.