Джеймс Ролинс - Триъгълникът на дракона

— Заслонът е в онази горичка от черни борове. Искате ли да отидем да се стоплим? Ще трябва да почакаме до затъмнението.

— Слава Богу! — жената се облегна на мъжа, който се беше оплакал пръв. — Да побързаме, Реджи.

Сега беше ред на Джими да ги следва. Англичаните се понесоха към линеещите борове, сгушили се в малката падина. Нанук се приближи до него и тикна нос в дланта му. Просеше си почесване зад ухото.

— Добро момче, Нанук — смънка Джими.

Погледът му се спря върху струйката дим в небето. Синът му явно бе приключил със задълженията си и бе сложил въглища, преди да отиде на континента. Щеше да празнува затъмнението с приятели.

Вълна от меланхолия връхлетя Джими при мисълта за единствения му син. Не можеше да си обясни защо бе обхванат от това внезапно чувство. Поклати глава. Мястото му въздействаше. Тук сякаш винаги имаше нечие присъствие. Може би боговете на предците ми, полу на шега си помисли той.

Продължи нататък към топлината на заслона. Изведнъж му се прииска да избяга от студа не по-малко, отколкото на туристите. Очите му проследиха димния стълб към слънцето, издигнало се над хоризонта на изток. Затъмнение. Предците му го описваха като кит, който поглъща слънцето. Щеше да настъпи през следващите няколко часа.

Нанук внезапно Заръмжа. Джими се обърна към кучето си. Маламютът гледаше на юг. Джими се намръщи и проследи погледа му.

Скалите бяха пусти, като се изключи дървеният тотем. Беше залъгалка за туристите, изработен на струг някъде в Индонезия и докаран тук. Дори дървото не бе характерно за този регион.

Нанук продължаваше да ръмжи. Джими не можеше да разбере какво го обезпокои.

— Тихо, момче.

При тези думи винаги послушният Нанук млъкна, но не престана да трепери.

Джими присви очи и се загледа в пустото море. Устните му замълвиха стара молитва, която бе научил от дядо си. Учуди се, че изобщо си спомня думите. Не можеше да обясни защо изпита нужда да ги произнесе тъкмо сега. За да оцелее в Аляска, човек трябваше да се научи да уважава природата и собствените си инстинкти. Сега Джими се довери на своите.

Сякаш редом до него стоеше дядо му. Две поколения, наблюдаващи морето. Дядо му имаше любим израз за моменти като този: „Вятърът мирише на буря.“

16:05 СТВ (10:05 местно време).

Аганя, остров Гуам

На сутринта преди затъмнението Джефри Хесмайър ругаеше лошия си късмет, докато бързаше по коридорите на губернаторската резиденция. Първата сесия на конференцията бе прекъсната за закуска. Представителите на Съединените щати и Китайската народна република щяха да заседават отново едва след предвиденото наблюдение на затъмнението.

През това време Джефри в качеството си на младши помощник трябваше да преписва и ксерокопира бележките на държавния секретар от сутрешната сесия, след което да ги раздаде на членовете на американската делегация. И докато останалите асистенти се тълпяха пред бюфета в градинския атриум и установяваха контакти със старшите служители от екипа на президента, той трябваше да се прави на стенограф.

Отново прокле късмета си. Какво изобщо търсеха тук, в средата на Пасифика? По-скоро адът би замръзнал, отколкото да се сключи някакъв договор за ядрено оръжие между двете тихоокеански сили. Нито една от страните не бе склонна на отстъпки, особено по отношение на най-важните точки. Президентът отказа да спре разширяването на новата система за противоракетна отбрана към включването на Тайван. Китайският министър-председател пък отхвърляше всички опити да се ограничи разпространението на техните междуконтинентални ракети, способни да носят ядрени бойни глави. Конференцията, проточила се вече цяла седмица, успя само да засили напрежението.

Единственият светъл момент бе през първия ден, когато президентът Бишоп прие подаръка на китайския министър-председател — нефритена скулптура в естествен ръст, изобразяваща древен китайски воин на боен кон, точно копие на една от прочутите теракотени статуи от Ксиан. Пресата трескаво снимаше двамата държавни глави, застанали до поразителната фигура. Беше ден, изпълнен с надежда, която и до този момент не бе дала никакъв плод.

Джефри стигна до офисите, определени за американската делегация, и размаха пропуска си към мъжа от охраната, който студено му кимна. Стигна до бюрото си и се свлече в коженото кресло. Макар че негодуваше срещу подобна унизителна задача, трябваше да покаже най-доброто от себе си.

Внимателно подреди записките до компютъра и се захвана за работа. Пръстите му летяха по клавиатурата и бележките на секретаря Елиът се превръщаха в ясен и жив текст. Постепенно раздразнението изчезна. Надзъртането в задкулисните политически игри по време на конференцията го бе заинтригувало. Изглежда президентът бе склонен да се откаже от Тайван, но се пазареше за възможно най-много отстъпки от страна на китайското правителство и настояваше за мораториум върху всякакво бъдещо разпространение на ядрено оръжие и влизането на Китай в Режима за контрол над ракетните технологии, който ограничаваше износа на информация за ракетите. Очевидно Елиът мислеше, че целите са постижими, стига президентът да изиграе картите си правилно. Китайците не искаха война заради Тайван. Всички щяха да пострадат.