Джеймс Ролинс - Триъгълникът на дракона

Нанук започна да вие — нещо, което не бе правил никога досега.

— Да не би да има земетресение? — разтревожено попита Ейлийн и най-сетне свали камерата.

Вместо отговор силен трус разлюля острова. Ейлийн падна на четири крака и изпищя задавено. Двамата англичани се спуснаха да и помагат.

Джими запази равновесие. Пръстите му все още се впиваха в дървения тотем.

— Какво ще правим? — извика жената.

— Всичко ще се оправи — опита се да я успокои приятелят й. — Тук сме в безопасност.

Джими гледаше към островите, окъпани в неземната светлина. „0, Господи!“ Зашепна благодарствена молитва, че синът му бе отишъл на континента.

Навътре в Пасифика най-отдалечените острови от архипелага потъваха в дълбините подобно на някакви гигантски морски чудовища. Морските богове най-сетне се бяха появили, за да си ги поискат обратно.

16:44 СТВ (10:44 местно време).

Аганя, остров Гуам

Джефри Хесмайър стоеше в градината на губернаторската резиденция и гледаше в захлас пълното слънчево затъмнение. През своите двадесет и шест години бе виждал и други затъмнения, но само частични. Неслучайно за място на конференцията бе избран остров Гуам — той бе единствената американска територия, където можеше да се наблюдава пълно затъмнение.

Джефри изпитваше трепетно вълнение от възможността да наблюдава рядкото явление. Беше приключил с копирането на бележките на държавния секретар и му остана достатъчно време, за да хване края на природния спектакъл.

Сложи се евтини защитни очила и застана при другите американски делегати до западния вход в градината. Китайците се бяха скупчили в отсрещния край на атриума. Между двете групи почти нямаше контакти. Сякаш самият Пасифик продължаваше да ги разделя.

Без да обръща внимание на напрежението в атриума, Джефри продължи да гледа слънчевата корона и могъщите изригвания зад луната. Няколко протуберанса пробляснаха далеч в тъмното небе.

— Поразително, нали? — произнесе нечий глас до рамото му.

Джефри се обърна и за втори път видя президента точно зад гърба си.

— Господин президент! — той понечи да свали очилата си. — Оставете ги. Наслаждавайте се на гледката. През следващите две десетилетия не се очаква втора такава.

— Д-да, сър. — Джефри бавно обърна отново поглед към небето.

Президентът също гледаше нагоре, когато тихо заговори: — За китайците затъмнението е предупреждение, че вълните на съдбата ще се променят съществено. Или за добро, или за лошо.

— За добро — отговори Джефри. — За добро и на двата народа.

— Оптимизмът на младостта — потупа го по рамото президентът. — Трябва да ви уредя да си поговорите с вицепрезидента.

Последните думи бяха съпроводени с насмешливо сумтене.

Джефри разбра намека. Вицепрезидентът Лоурънс Нейф имаше свои собствени възгледи как да се справи с една от последните комунистически твърдини. Макар че външно подкрепяше опитите на Бишоп за дипломатическо решаване на китайския въпрос, зад кулисите Нейф яростно настояваше за по-агресивни действия.

— Ще успеете да изгладите недоразуменията около съглашението — каза Джефри. — Убеден съм.

— Отново този проклет оптимизъм. — Президентът се обърна и кимна на знака, даден му от държавния секретар. Въздъхна уморено и отново потупа Джефри по рамото. — Май е време пак да опитаме да оправим отношенията между двете страни.

И тъкмо направи крачка встрани, когато земята се разтресе.

Джефри усети как ръката на Бишоп се впи в рамото му. И двамата с мъка успяваха да се задържат на крака.

— Земетресение! — извика Джефри.

Разнесе се силен звън на счупено стъкло. Джефри погледна нагоре и закри лице с ръка. Всички прозорци на резиденцията на губернатора бяха изпотрошени. Неколцина членове на делегацията, които се намираха най-близко до стените на атриума, лежаха на земята, целите нарязани и кървящи от посипалите се парчета.

Джефри понечи да им се притече на помощ, но не посмя да изостави президента. В другия край на атриума китайците тичаха към вътрешността на сградата, търсейки прикритие.

— Господин президент, трябва да отидем на безопасно място — каза Джефри.

Тътенът под краката им се засилваше. Една ледена скулптура на лебед с дълга шия се сгромоляса на земята.

Обграден от двама едри агенти на тайните служби, държавният секретар си проправи път през ужасената тълпа към тях и сграбчи президента за лакътя. Трябваше да крещи, за да надвика рева и трясъка наоколо.