Джеймс Ролинс - Триъгълникът на дракона

Карън също се досети.

— Трябва да има друг начин. Ами вторият план? Последната възможност. Да задействаме експлозивите и да откъснем само пилона.

— Но ответната кинетична енергия… — понечи да възрази Чарли.

Джак включи дюзите на пълна скорост.

— Народе, така и така атомната птичка вече е полетяла към нас. Това е единствената осъществима възможност, — Завъртя се и полетя ниско над океанското дъно. Обелискът се намираше на петдесетина метра. — Бъдете готови.

11:58.

„Дийп фатъм“

Лиза стоеше на носа заедно с Робърт и Джордж. Слънцето ярко светеше. В небето нямаше нито едно облаче. Бяха се качили на предната палуба, за да посрещнат развръзката.

Другите четирима бяха долу и в лабораторията бе станало прекалено претъпкано и тясно. Лиза искаше да почувства бриза в лицето си… пък било и за последен път.

Джордж смучеше лулата си, а Робърт си бе сложил слушалките на уокмена. Лиза чу Брус Спрингстийн да пее „Роден, за да бяга“.

Въздъхна. Ако можеха да избягат…

Но не можеха. „Дийп фатъм“ трябваше да бъде наблизо, за да осигури връзката между подводната база долу и сателита над главите им. Никой не можеше да се спаси. Дори планът им да успееше, малко по-късно районът щеше да бъде изпепелен от ядрения взрив.

Джордж мълчаливо посочи с лулата си към хоризонта.

Лиза погледна натам. От североизток нагоре към небето се издигаше тънка опашка. Предохранителната ракета.

Джордж отново засмука лулата си, без да откъсва очи от небето.

Никой не каза нито дума.

11:59

Затворен в тежководолазния си костюм, Джак опря гръб в кристалния обелиск. Около него цареше мрак. Преди малко бе наредил на Карън да изключи външното осветление. Той също изключи фенерите на скафандъра си. Не можеше да рискува да възбуди кристала предварително и да заглуши GPS сигнала.

— Добре ли ме виждаш? — попита той.

— Ясно и чисто — отвърна му Чарли от „Дийп фатъм“. — Прехвърлям данните на Гейбриъл.

Огледа се около себе си. Единствената светлина идваше от жълтите илюминатори на „Нептун“. Макар че не можеше да я види, Джак чувстваше, че Карън също гледа към него. Въздъхна. Би се радвал, ако можеше да я опознае по-добре. Съжаляваше единствено за това.

Зачака. Не му оставаше нищо друго. Сега беше просто една жива и дишаща мишена за космическата оръжейна система.

Погледна през горното стъкло на шлема си, сякаш се надяваше да види сателита. Винаги бе имал смътното чувство, че един ден пътищата им ще се пресекат отново. Провидение, което трябваше да бъде изпълнено. Веднъж беше избегнал смъртта. Единственият оцелял. И сега стоеше на прицела на същия този сателит. Не можеш да откажеш на смъртта втори път.

Затвори очи.

— С теб сме, Джак — прошепна като призрак в ухото му Карън. — Всички сме с теб.

Мълчаливо й благодари. Дълги години бе заобиколен от призраци. От спомените за мъртвите. Едва сега, в последните мигове на живота си, разбра колко много енергия е отделял на сенките от миналото си.

Е, стига толкова. В този момент искаше до него да бъдат единствено приятелите му от плът и кръв. Отвори очи.

— Успех на всички. Да действаме!

— Почна се — обади се Чарли.

12:01.

Ниска орбита, 900 километра над Пасифика

Слънчевата светлина се отразяваше в крилете на блестящия сателит. Отличителните знаци върху тялото му, отчетливи като в деня, когато бяха поставени, се виждаха ясно — малко знаме, идентификационни номера и големи червени букви, оповестяващи името му — „Спартак“.

Докато се носеше над ширналия се Пасифик, сателитът бавно се завърташе. Вътрешният му жирокомпас се въртеше като детски пумпал и нагласяваше батериите към слънцето. Те на свой ред започнаха да захранват високоенергийния химически лазер.

Това бе балет на сила и мощ.

В долната страна се отвори люк, от който се подаде телескопична тръба.

В горните слоеве на йоносферата около сателита проникнаха йонизирани частици, подобно на дъждовни капки, падащи в езерце. Разбягаха се вълнички. Комуникационната система на „Спартак“ започна да прекъсва.

Нещо там вътре слушаше и компенсираше, отстранявайки смущенията.

Но тези дъждовни капки бяха само предвестници на прииждащия потоп. Истинската буря бе преминала орбитата на Луната и се носеше към Земята — същинска хала от бушуваща енергия със скорост три милиона километра в час.

Без да обръща внимание на заплахата, сателитът приключи каскадата си. Химическият лазер пренасочи енергията на микроимпулси към генератора на лъча от заредени частици. Мощта нарастваше до прагове, които можеха да бъдат сдържани единствено от силното поле на двата лудо въртящи се електромагнита. Централният процесор регистрира напрежението и направи последната настройка — прицели се в целта някъде далеч долу.