Джеймс Ролинс - Айсбергът на смъртта

— В такъв случай може би нещо друго ще ви разубеди. — Крейг насочи пистолета към главата на баща му. — Мат ми разказа историята. Баща ви си е инжектирал еликсира заедно с ескимосите. Щом го е направил, значи поне част от него е искала да живее.

Петков остана непроницаем и безмълвен.

— Може би е все още жив, също като момчето. Ще му отнемете ли шанса за прераждане? Разбирам срама и мъката, които са подтикнали баща ви към това решение, но изкупление на греховете може да има само приживе, не и след смъртта. Ще откажете ли това на баща си? — Крейг пристъпи напред и стъпка спринцовката, използвана от учения преди десетилетия. — Инжектирал си е хормона, защото е искал да живее.

Петков погледна към баща си. Ръката му се вдигна, след това се отпусна. Очевидно се колебаеше.

— А малкия Маки? — натисна го и Мат. — Баща ви сам го е подложил на последното изпитание — момчето, което е отгледал като свой син. Искал е то да живее. Така че ако не за друго, помислете за него.

Петков въздъхна. Очите му бяха затворени. Тишината се спусна като огромна тежест върху всички. Накрая адмиралът заговори.

— Отменящият код е серия букви. Трябва да се въведат веднъж, после втори път в обратния ред.

— Кажете ми го — настоя Крейг. — Моля ви. Петков отвори очи.

— Ще го направя, но искам да ми обещаете нещо.

— Казвайте!

— Правете каквото искате с мен, но пазете детето. Крейг присви очи.

— Разбира се.

— Никакви лаборатории. Споменахте, че ще го използвате като исследовательский субъект — посочи спринцовките на стената. — Тук имате повече от достатъчно. Просто оставете детето да живее нормално.

Крейг кимна.

— Кълна се.

Петков отново въздъхна.

— Най-добре си запишете кода.

Крейг измъкна някакво малко устройство от джоба си.

— Цифров диктофон. Петков сви рамене.

— Кодът е Л-Е-Д-И-В-Я-Б-Е-Т-Я-У-Б-О-Р-Г-В.

Крейг пусна записа, за да се увери, че всичко е наред. Адмиралът кимна.

— Точно така.

— Чудесно. — Крейг вдигна пистолета си и натисна спусъка.

В тясното пространство изстрелът прозвуча като взрив на граната. Няколко спринцовки се пръснаха на парчета.

За пореден път Мат бе поразен от внезапната проява на насилие. Отстъпи назад. Единият от войниците, подчинявайки се на някаква предварителна команда, изби пушката от ръцете му, а другият насочи оръжието си към лицето му.

Петков остана да седи на пода. Обезглавеното тяло на баща му бе паднало в краката му. Замразеният череп бе наполовина отнесен от изстрела в упор.

Мат зяпна към Крейг.

Онзи сви рамене.

— Този път го направих, защото бях бесен.

20:49

Виктор прегръщаше тялото на баща си. Части от черепа му се бяха разпилели по скута му, по пода, по лавиците. Едно парче дори бе одраскало дълбоко бузата му, но едва усещаше болката. Притисна студената плът.

Само допреди миг имаше някаква надежда, че част от баща му е все още жива, замразена във времето. Но сега всички надежди бяха разбити като замразения му череп.

Мъртъв.

Отново.

Как бе възможно болката да бъде тъй силна след всички тези години?

Въпреки че сърцето му сякаш се разкъсваше, нямаше сълзи. Беше изплакал сълзите за баща си още като момче. Не бяха му останали.

— Отведете ги в клетките при останалите — нареди от входа Крейг на войниците. — Свалете долу жената и момчето.

„Момчето…“

Виктор намери причина да се размърда.

— Ти се закле — дрезгаво каза той. Крейг спря на прага.

— Ще спазя обещанието си, ако не сте излъгал.

20:50

Мат гледаше как адмиралът се мъчи да се изправи на крака и забеляза, че у него все още е останала сила. Ръцете му бяха завързани, така че да не може да използва монитора. Двамата набързо бяха отведени под конвой от лабораторията.

Всичко свърши. Крейг беше победил.

След деактивирането на бомбата копелето щеше да има достатъчно време да извика останалата част от отряда си и да се измъкне оттук. А щом притежаваше бележките и образците, полярната станция вече нямаше да му е нужна.

А и трябваше да почисти мръсотията.

Щом се озоваха в клетката, останалите ги загледаха объркано — доктор Огден и студентите от едната страна, Уошбърн — от другата.

Не след дълго Джени и Маки също бяха свалени долу. Блъснаха ги в клетката на Уошбърн.

Мат и Джени се доближиха от двете страни на решетката.

— Добре ли си?

Тя кимна. Лицето и бе пепелявосиво, но в очите и сякаш горяха адски пламъци. Уошбърн взе момчето и седна с него на леглото. Маки изглеждаше поразен от тъмнокафявата и кожа.