Джеймс Ролинс - Амазония

— Такава бе заповедта, съобщена на капитан Уоксмън — каза Йоргенсен и повдигна рамене.

— А хеликоптерът „Команч“, дето е във Ваувай? — попита Дзейн, отпуснал се в люлката си. Отговори му редник Карера, която почистваше оръжието си.

— Той е двуместен щурмови хеликоптер. Освен това го пазят, за да окаже евентуално спешна помощ на експедицията.

Мани поклати глава и стрелна с края на окото си Кели О’Брайън. Бе се отпуснала в люлката си. Погледът й издаваше умора, умората на победен човек. Чакането щеше да бъде особено мъчително за нея. Щеше да страда още два дни, преди да може да види болната си дъщеря.

— Някой от вас да пуши? — попита Коуве, който дотогава бе оглеждал белезите върху кората на дървото.

Мани пое въздух през носа си, но не усети нищо.

— Струва ми се, че надушвам нещо… — присви вежди Ана.

Коуве направи обиколка около големия орех, като не преставаше да души въздуха. Въпреки че бе напуснал отдавна джунглата, професорът бе запазил индианския си нюх.

— Димът идва оттам! — уточни, след като се озова от другата страна на дървото.

Групата го последва. Карера взе своята карабина М — 16.

На около трийсет метра на юг от лагера им по земята пълзяха пламъци. Към небето се издигаше тънък стълб от сив пушек.

— Ще отида да видя какво става — каза Йоргенсен. — Другите останете при Карера.

— Ще дойда с теб — обади се Мани. — Ако там има хора, Тортор ще ги усети.

В отговор Йоргенсен свали пистолета М — 9 от пояса си и го подаде на Мани. Двамата внимателно навлязоха в гората. Мани даде знак с ръка на Тортор. Ягуарът разбра какво се иска от него и тръгна пред тях.

Зад гърба им Карера нареди на всички да бъдат нащрек.

Мани последва котката си, като вървеше малко пред ефрейтор Йоргенсен.

— Огънят гори върху повърхността — прошепна Мани. Когато наближиха пламъците, ефрейторът му даде знак да не говори.

Сетивата и на двамата бяха напрегнати. Опитаха се да съзрат сенки или да чуят пукота на настъпена съчка, въобще да доловят някакъв сигнал за опасност. В шумотевицата, предизвикана от чуруликането на птиците и любовните крясъци на маймуните, това не бе лесна задача.

Тортор се промъкваше напред, движен от природното си котешко любопитство. Когато обаче се оказа само на няколко метра от димящия огън, внезапно Заръмжа. Погледна пламъците и бавно отстъпи.

Мъжете спряха. Йоргенсен вдигна ръка. Ягуарът бе усетил нещо. Ефрейторът даде знак на Мани да приклекне и заеме позиция за стрелба. После продължи напред. Мани затаи дъх, докато ефрейторът навлизаше тихо и внимателно в гората с пръст на спусъка.

Мани продължи да напряга слуха си. Тортор се доближи до него. Козината му бе настръхнала, а златистите му очи светеха. Мани чу, че ягуарът не престава да души и си спомни реакцията му на изпражненията на кайман по брега. Надушва нещо… Нещо, което го тревожи…

Адреналинът, изпълнил кръвта на Мани, изостри сетивата му. Предупреден от ягуара, усети своеобразието на мириса. Димът бе едновременно кисел и горчив с метална миризма. Не бе димът на горящо дърво.

Мани се изправи, за да предупреди Йоргенсен, обаче войникът вече бе достигнал огъня. Мани забеляза как раменете му трепнаха от изненада. Ефрейторът бавно обиколи огъня с пушка в позиция за стрелба. От гората не се появи никаква заплаха. Йоргенсен изчака да изтекат две минути и даде знак на Мани да отиде при него.

Мани се доближи до огъня. Тортор предпочете да остане по-далеч от него.

— Който и да е запалил това нещо, вече не е тук — каза Йоргенсен и посочи нещо в огъня. — Искал е да ни уплаши.

Мани погледна огъня. Това, което гореше, не бе дърво, а някаква гъста мазна паста, разлята върху разчистената от растителност земя. Не излъчваше особена топлина, но затова пък гореше с много ярък цвят. Димът, издигащ се от нея, миришеше много силно, подобно на мускусно благовоние.

Кръвта на Мани се вледени. Не от огъня и не от дима обаче. Причината бе начинът, по който пастата бе разлята върху земята.

Върху пръстта гореше символ с формата на добре познатата им серпентина, знака на бан-али. Изгаряше с ярка светлина в сенчестия полумрак.

Йоргенсен докосна знака с края на обувката си.

— Това е някаква горяща паста — констратира той. После с другия крак започна да хвърля пръст върху огъня, за да го загаси. Мани се включи в това занимание и двамата бързо приключиха с гасенето. След това Мани погледна дима, издигащ се в късното следобедно небе.