Джеймс Ролинс - Амазония

— Какво има? — попита Франк, след като забеляза, че Натан се бе спрял.

Нищо не проблесна повече. Натан поклати глава. Вероятно това бе отражението на влажно листо, огряно от слънчевата светлина.

— Нищо, нищо — отвърна и даде знак на Франк да продължи. Все пак през остатъка от следобеда хвърляше от време на време поглед през рамо. Не можеше да се освободи от усещането, че някой ги следи, че ги наблюдава отвисоко. Постепенно това чувство се засили. Най-после се реши да сподели страховете си и се обърна към Франк:

— Има нещо, което ме смущава. Нещо, върху което не се замислихме след нападението срещу селището.

— За какво ти е думата?

— Спомняш ли си думите на Коуве, че някой ни следи?

— Да, но той не бе уверен в това. На тази мисъл го бяха навели няколко обрани плодове. Не бе видял нито стъпки, нито някакви други следи.

Натан отново хвърли поглед през рамо.

— Нека допуснем обаче, че професорът е бил прав — каза. — Кой в такъв случай ни следи? Няма как да са били индианците от селището. Те са били мъртви още преди да влезем в джунглата. Кой ни е следял в такъв случай?

Франк забеляза накъде гледа Натан.

— И ти смяташ, че още ни следят? Да не би да си видял нещо?

— Всъщност не… Само преди малко ми се стори, че нещо просветна от върха на едно дърво. Едва ли е нещо сериозно.

Франк кимна.

— Все пак ще съобщя за това на капитан Уоксмън — реши той. — Малко допълнителна бдителност няма да ни навреди.

След тези думи Франк ускори ход, за да достигне командира на рейнджърите, който вървеше редом с Олин Пастернак.

Останал за миг сам, Натан огледа още веднъж сенчестата гора около себе си. Внезапно реши, че разделянето на групата май не бе особено умна идея.

17:12 ч.

Мани прокара четка по козината на гърба на Тортор. Тази процедура не бе необходима. Ягуарът чудесно се почистваше сам с помощта на грапавия си език. Чесането обаче бе еднакво приятно и на котката, и на него. Когато Мани мина с четката по корема му, Тортор тихо изръмжа. Мани също изпитваше желание да изръмжи, но не от удоволствие. Не му бе приятно, че го бяха оставили.

Чу шумолене и вдигна поглед. До него бе застанала антроположката Ана Фонг.

— Може ли? — попита тя и посочи ягуара.

Мани бе доникъде изненадан от въпроса й. И преди я бе виждал да поглежда към ягуара, но си обясняваше това повече от страх, отколкото от интерес.

— Разбира се — съгласи се той и потупа животното по едно от петната. Тя коленичи до него и той й подаде четката. — Изпитва най-голямо удоволствие, когато го чешат по корема и по гривата — добави.

Ана взе четката и се надвеси над стройната котка. Протегна ръка предпазливо, тъй като Тортор я следеше с поглед. Бавно спусна четката и я прокара през гъстата му козина.

— Толкова е красив! В Хонконг много обичах да се радвам на тези котки в зоологическата градина. Наистина трябва да е нещо прекрасно сам да отгледаш една.

Мани харесваше говора й. Говореше тихо и мелодично с едва доловима официална нотка в гласа.

— Прекрасно ли? Та този приятел направи на нищо домашния ми бюджет. Изтърбуши два дивана и разкъса не знам вече колко черги.

— И все пак вероятно не съжаляваш — усмихна се тя.

Мани бе на същото мнение, но не го изказа на глас. Струваше му се, че няма да е съвсем мъжко да изразява силната си привързаност към ягуара.

— Скоро ще трябва да го пусна в гората — каза.

Бе се опитал да прикрие тъгата в гласа си, но тя я усети и го погледна съчувствено.

— Сигурна съм, че си е струвало труда. Мани свенливо се усмихна. Беше права.

Ана продължи да масажира котката с четката, а Мани, да наблюдава антроположката. Забеляза, че е прехвърлила кичур от копринената си коса зад ухото. Леко присвиваше вежди, когато се съсредоточаваше върху тоалета на ягуара.

— Имам новини! — прекъсна ги един глас. Всички се обърнаха към него.

Ефрейтор Йоргенсен отмести слушалката и поклати глава.

— Имам новини за всички — повтори. — Добра и лоша. Опитът на войника да се пошегува бе посрещнат с недоволно мърморене.

— Добрата новина е, че бразилската армия е заделила хеликоптер, който ще ни прибере.

— А лошата? — попита Мани. Йоргенсен се намръщи.

— Лошата е, че ще се появи чак след два дни. При тази епидемия летателните средства не и достигат, а нашата евакуация не е сред първите приоритети на военните.

— Два дни ли? — повтори Мани, като взе четката, подадена му от Ана. Гласът му бе изпълнен с раздразнение. — Но това значи, че през това време ние можехме да пътуваме заедно с останалите.