Джеймс Ролинс - Амазония

— За какво преразглеждане става дума? — попита застаналият зад тях Дзейн.

Франк не му обърна внимание.

— Като гледам какво става с тази проклета епидемия, напълно съм съгласен с генерал Корсен — продължи баща и. — На всяка цена трябва да се намери лечение и времето придобива критично значение.

Кели се замисли дали да не възрази срещу изваждането й от групата, но съобрази, че баща и няма да я подкрепи. Той и без това много трудно бе дал съгласието си тя да бъде включена в експедицията.

— Каква е обстановката в САЩ? — попита Франк, като се доближи до екрана.

— По-добре ще е майка ви да ви обясни — отвърна баща им и се отмести.

Дорийн изглеждаше уморена. Дори изтощена.

— Броят на случаите през последните дванайсет часа се утрои — каза, след като се изкашля.

На Кели сърцето й се сви. Толкова бързо…

— Най-много случаи има във Флорида, но вече са засегнати и Калифорния, Джорджия, Алабама и Мисури.

— Как стоят нещата в Лангли? — попита Кели. — В института?

Родителите й се спогледаха.

— Кели… — започна баща и. Заговори със същия тон, с който преди малко бе разговарял с Франк. Предпазливо. — Кели, не искам да изпадаш в паника…

На Кели сърцето й сякаш се отмести в гърлото. „Не искам да изпадаш в паника“. Нима е имало човек, успокоен от такива думи?

— Какво има?

— Джеси е болна.

Кели не можа да разбере последвалите обяснения, защото й притъмня пред очите. Започна да се страхува от тези думи още когато научи за епидемията. Джеси е болна…

Баща и навярно бе забелязал, че пребледня и започна да трепери. Франк я подхвана през кръста.

— Кели, не знаем дали става дума за тази болест — продължи баща и. — Детето просто има висока температура, но лекарствата започнаха да му действат добре. Преди малко, когато я оставихме, ядеше сладолед и чуруликаше бодро и весело.

Майка им положи ръка на рамото на баща им и се спогледаха.

— Дорийн, нали това не е онази болест? — каза баща и.

— Сигурна съм, че не е — усмихна се майка й. Франк въздъхна облекчено.

— Слава Богу! Някой друг има ли подобни симптоми?

— Никой — успокои ги баща им.

Кели обаче не престана да наблюдава майка си. Стори й се, че усмивката й изглежда изкуствена и измъчена. Майка й сведе поглед.

Кели затвори очи. Боже мой…

— Скоро ще се видим — приключи баща и. Франк я сръга в хълбока.

— Скоро… — повтори тя.

Зад гърба им отново се разнесе гласът на Дзейн.

— Какво имаше предвид баща ви, като каза, че скоро ще се видите? За какво преразглеждане на плана става дума? Какво въобще става тук?

Франк стисна Кели за ръката.

— Джеси е жива и здрава — прошепна й. — Сама ще се убедиш в това, когато се видите.

После се обърна към Дзейн и започна да отговаря на въпросите му.

Кели не откъсна поглед от лаптопа, докато зад гърба й се водеше разгорещен спор. Сконфузеното лице на майка й не излизаше от ума и. Тя я познаваше по-добре от всеки друг, може би по-добре и от баща им. Бе се опитала да я излъже. Зад успокояващите думи се криеха неистини.

Джеси бе станала жертва на болестта. Поне майка й мислеше така. Кели бе убедена в това. А ако майка й смяташе, че дъщеря й е заразена…

Кели не можа да сдържи сълзите си. Хората около нея, заети в спора, не ги забелязаха. Тя закри лицето си с ръка. Боже мой… Не…

14 август, 13:24 ч.

Амазонската джунгла

Натан не можеше да заспи. Настанил се в люлката си, добре знаеше, че трябва да си почине, преди да тръгне на път. Само след час неговата група потегляше, но той все още не можеше да намери отговор на някои въпроси. Огледа се. Половината от членовете на експедицията дремеха, а другата половина продължаваха тихо да обсъждат новата обстановка.

— Можем просто да ги последваме — недоволстваше Дзейн. — Какво ще ни направят? Да не би да ни застрелят?

— Редно е да изпълняваме заповедите — напомни примирено Коуве. Каза го тихо, но Натан чудесно си даваше сметка, че старият професор не изпитва никакво задоволство от това решение.

Натан разбираше настроението му. Ако се бяха опитали да изоставят него, щеше да се наложи да го вържат, за да не ги последва.

Кели, сега легнала в люлката си, бе единствената, която не бе възразила. Очевидно мисълта за дъщеря й не излизаше от главата й. Докато я наблюдаваше, погледите им се срещнаха. Очите и бяха подпухнали от сълзи.

Натан се отказа от опитите си да заспи и слезе от люлката. Отиде при Кели и приклекна до нея.