Джеймс Ролинс - Амазония

Дорийн не чу гласа на сестрата. Целият й разум бе обхванат от ужасяваща констатация: Джеси бе станала жертва на болестта.

11:48 ч.

Амазонската джунгла

Кели, макар и крайно уморена, не забави ход. Групата не престана да се придвижва през нощта, макар и с чести почивки. След нападението вървяха два часа без прекъсване и само призори спряха за малко, за да могат рейнджърите да се свържат с базовия лагер във Ваувай. Бяха решили да продължат похода поне до пладне, когато трябваше да установят спътникова връзка със САЩ. След това през остатъка от деня щяха да си починат и да обмислят следващите си стъпки.

Кели погледна часовника си. Наближаваше пладне. Слава Богу. Чу как Уоксмън умува на глас къде да изберат място за бивак.

— Гледайте да е далеч от всякакви водни пътища — разпореди капитанът.

През деня откриха по пътя си много реки и езера. Заобикаляха ги или ги прекосяваха според случая, но нови нападения нямаше. Мани предложи обяснение за случилото се.

— Нищо чудно тези създания да са обитавали само една малка територия и заради това никой да не ги е виждал.

— Слава Богу, отървахме се от тях — заключи кисело Франк. Сутрешното ръмене премина в плътна влажна мъгла. От влагата цялото снаряжение натежа: дрехите, обувките, раниците. Никой обаче не се оплака. Всички се радваха, че бяха успели да увеличат разстоянието между себе си и снощния ужас.

— Тук има открито пространство! — разнесе се гласът на един от следотърсачите, ефрейтор Варчак. Друго негово задължение бе търсенето на физически следи от преминаването на Кларк. — Мястото е идеално за лагер!

— Време беше — въздъхна Кели.

— Първо огледайте местността — нареди Уоксмън. — Проверете дали наблизо няма ручеи или потоци.

— Разбрах, сър. Сержант Костос вече се зае с тази работа. Само на две крачки пред тях Натан се опита да ги предупреди.

— Внимавайте, защото…

Чу се болезнен вик. Всички застинаха. Всички, с изключение на Натан, който се затича напред.

— Дявол да го вземе, защо не ме изслушвате? — промърмори под носа си, докато тичаше. После се обърна към Кели и Коуве и им махна с ръка: — Трябва да ми помогнете! И двамата!

— Какво има? — попита Кели, докато вървеше зад Коуве. Професорът индианец вече сваляше раницата от гърба си.

— Предполагам супай чакра, дяволската градина. Да вървим.

Дяволската градина ли? На Кели това словосъчетание никак не й хареса.

Капитан Уоксмън нареди на рейнджърите да останат при цивилните, а после заедно с Франк последваха Натан.

Кели се затича напред и видя двама рейнджъри, търкалящи се по земята. Стори й се, че се биеха. Единият се мяташе върху калта, а другият го удряше с опакото на ръката си.

— Разкарайте тези гадини от мен! — изкрещя търкалящият се рейнджър. Бе сержант Костос.

— Това се опитвам да направя — отвърна ефрейтор Варчак и продължи да го удря. Натан отстрани ефрейтора.

— Престани! Така само ги дразниш — поясни той. После се обърна към мятащия се войник: — Сержант Костос, стойте неподвижно!

— Ще ме изядат жив!

Кели вече бе достатъчно близо и видя, че цялото тяло на човека бе покрито от гигантски черни мравки, всяка една дълга около три сантиметра. Навярно бяха хиляди.

— Престани да мърдаш и ще те оставят на мира. Костос погледна сърдито Натан, но го послуша. Престана да се движи и започна да диша тежко.

Кели забеляза, че ръцете и лицето му бяха изпохапани. Сякаш бяха гасили цигари по него.

— Какво се случи? — попита Уоксмън.

Натан даде знак на останалите да не се приближават до Костос.

— Стойте по-далеч от него.

Костос трепереше. Кели забеляза, че очите му са насълзени. Навярно изпитваше страшни болки. Съветът на Натан обаче се оказа уместен. След като сержантът спря да се движи, мравките престанаха да го хапят, напуснаха тялото му и се скриха в храсталаците.

— Къде отиват? — попита Кели.

— Прибират се у дома — отвърна Коуве. — Те бяха войниците на мравуняка — добави и й посочи едно дърво. То се намираше в центъра на поляна, така добре разчистена от всякаква растителност, сякаш я бяха обработили с косачка. Дървото бе голямо и клоните му изпълваха пространството. Приличаше на самотен великан.

— Това е мравешко дърво — продължи да обяснява професорът. — Мравките живеят в него.

— Вътре в него?

— Да. В случая сме свидетели на приспособяването на едно тропическо растение към потребностите на насекоми и животни. Клоните на дървото са кухи и там живеят мравките. То дори храни мравуняка с мъзгата си, която има високо съдържание на захар. Дървото от своя страна също се облагодетелства от обитателите си. Мравките не само осигуряват тор за дървото със своите изпражнения, но и активно го защищават. От други насекоми, от птици и от животни. Погледни ливадата. Мравките унищожават всичко, което расте в близост до дървото. Разчистват околната местност от лиани и от всякакви други растения, които биха могли да достигнат дървото. Заради това такива местности в гората се наричат супай чакра, сиреч дяволска градина.