Джеймс Ролинс - Амазония

— Очаквах обаждането ви — обърна се Луи с малко заплашителен глас. — Вчера изгубих един от хората си само задето никой не съобрази да ни предупреди за присъствието на тези отровни жаби.

Настъпи продължителна пауза.

— Съжалявам — продължи гласът. — При цялата тази суматоха едва се отделих от останалите. Всъщност чак сега отидох сам до тоалетната.

— Добре. Разкажете ми за тази суматоха.

— Беше ужасно — започна шпионинът и за три минути го информира подробно за случилото се. — Ако Ранд не бе използвал отрова за риби, всички щяхме да загинем.

Луи неволно стисна по-силно слушалката, когато чу името на Ранд. От това име му настръхнаха косите на врата.

— Добре. А сега къде сте?

— Движим се в югозападна посока и търсим следа от Джерълд Кларк.

— Много добре.

— Но…

— Какво има?

— Искам… Искам да се измъкна оттук.

— Моля, приятелю, какво казахте?

— Снощи насмалко не загинах. Помислих си, че ще успеете… че можете да успеете да ме спасите, ако се откъсна от групата. Готов съм да платя, ако ме върнете жив и здрав в цивилизования свят.

Луи притвори очи. Шпионинът май се бе уплашил. Трябваше да му помогне да възстанови формата си.

— Добре. Ако се откъснете от групата, аз определено ще ви открия.

— Бла… благодаря. Бих искал…

— И ще имам грижата, след като ви открия, вашата смърт да бъде продължителна, мъчителна и унизителна. Вероятно сте запознат с личното ми досие и знаете, че при необходимост мога да проявявам творчество.

Събеседникът му замълча. Луи се опита да си представи как малкият шпионин трепери от страх.

— Разбрах ви.

— Чудесно. Радвам се, че се разбрахме. А сега нека поговорим за нещо по-важно. Нашите общи благодетели във Франция ни възложиха една поръчка. Боя се, че именно вие ще трябва да я изпълните.

— За какво… става дума?

— От съображения за сигурност и за да осигурят интелектуалната си собственост върху това, което ще бъде открито, желаят да прекъснат връзките на екипа с външния свят. Колкото се може по-скоро и без да се събуждат никакви подозрения.

— Как смятате, че мога да направя това? Знаете, че ми бе даден компютърен вирус, с който да повредя спътниковата връзка на екипа. Рейнджърите обаче си имат собствено свързочно оборудване, до което нямам достъп.

— Няма проблеми. Вие задействайте този вирус, а рейнджърите оставете на мен.

— Но…

— Повярвайте ми. Не сте сам.

Слушалката отново замълча. Луи се усмихна. Неговите думи не бяха успокоили шпионина.

— Довечера ми се обадете — нареди Луи. Последва пауза.

— Ще се опитам.

— Не се опитвайте. Обадете ми се.

— Добре, докторе — обеща гласът. След това връзката бе прекъсната.

Луи свали слушалката от ухото си и отиде при Жак.

— Трябва да тръгваме. Другият екип доста се е отдалечил.

— Слушам — каза Жак и отиде да инструктира хората си.

Луи забеляза, че Цуи все още не откъсва поглед от животното. Ако не грешеше, в очите на жената се бе появил страх. Впрочем не бе сигурен в това. Досега не бе забелязал способност за такова чувство у индианската вещица. Отиде при нея и я прегърна.

Усети, че тялото й потрепери от допира с него.

— Спокойно, мила моя, няма от какво да се страхуваш. Цуи се притисна към него, но погледът й не се откъсна от животното. Прегърна Луи още по-силно и от устата й излезе стон.

Той се намръщи. Може би трябва да се вслуша в неизказаното предупреждение на любовницата си. Оттук нататък ще действат по-предпазливо, по-внимателно. Другият екип насмалко не бе изтребен от водни хищници, каквито Луи не бе виждал. Това бе ясно свидетелство, че вероятно са на прав път. А дали не ги очакваха други рискове?

Замисли се върху това и съобрази, че неговите хора разполагат с известно предимство. Снощи противниците му се бяха видели принудени да мобилизират цялото си умение и съобразителност, с които разполагаха, и така неволно бяха проправили по-безопасен път за групата му. Това можеше да се повтори. Какво лошо имаше именно другият екип да се сблъска пръв с всички опасности, които ги дебнеха?

— А пък ние ще танцуваме върху мъртвите им тела и ще приберем наградата — припя си тихо. Доволен от себе си, целуна Цуи по главата. — Не се бой от нищо, любов моя. Невъзможно е да не победим.

10:09 ч.

Болнична стая в института „Инстар“

Лангли, щата Вирджиния

Дорийн О’Брайън бе седнала до леглото, забравила книга в скута си. Бе любимата детска книжка на Джеси „Зелени яйца и шунка“ от доктор Сойс. Внучката й бе заспала. Температурата й бе спаднала преди изгрев слънце. Не се знаеше дали Джеси не бе станала жертва на болестта на джунглата — детските болести бяха безбройни, — но не искаха да рискуват.