Джеймс Ролинс - Амазония

— Защо?

— Не знам. Родителите ми не само умряха тук. Те живяха тук. Приемаха тази страна като своя. Ох, не знам, май започнах да говоря несвързано.

— Струва ми се, че те разбрах. Именно тук се чувстваш най-близо до тях. — Стори й се, че Натан застина на мястото си. Той замълча. — Натан?

Гласът му бе дрезгав, когато й отговори.

— Казах ти, че ми е трудно да изразя чувствата си с думи. Ти обаче ги намери. Права си. Именно тук, в джунглата, те са близо до мен. Най-силните ми спомени са свързани с нея. Спомням си как майка ми ме учеше да правя брашно от маниока, как баща ми ме учеше да разпознавам дърветата по листата им… Именно тук е моят дом.

Върху лицето му тя видя едновременно изписани радост и болка. Усети, че се трогва от дълбочината на чувствата му. Наклони се към него.

— Натан…

И двамата бяха сепнати от малък воден взрив. Само на няколко метра от брега на метър над повърхността се издигна малък гейзер. На това място нагоре се стрелна нещо едро и изчезна.

— Това пък какво беше? — попита Кели и се надигна. Бе напрегната.

Натан я прегърна през рамо и не й позволи да стане.

— Не се бой. Това е бото, пресноводен делфин. Има ги колкото искаш, но са много плашливи. Можеш да ги откриеш най-вече в такива отдалечени места. Движат се на малки групи.

Сякаш в потвърждение на думите му отново се извисиха още два гейзера. Кели, този път спокойна, успя да забележи малки гръбни плавници, които се показаха над водата и после се скриха. Делфините се движеха много бързо.

— Пъргави са — отбеляза.

— Вероятно ловуват.

Докато присядаха повторно на дървото, покрай тях премина с голяма скорост цяло ято от делфини. Разнесе се ехото на свистения и прищраквания с език. Натан никога не бе виждал толкова много на едно място. Скоро сякаш цялата река се изпълни с делфини, устремили се надолу по течението.

Натан се намръщи и се изправи.

— Нещо не е наред ли? — попита Кели.

— Не знам.

Един делфин премина в плитчината до краката им. Блъсна се в калния бряг, като насмалко не се преби и с рязко движение на опашката си се скри в дълбоките води.

— Нещо ги е уплашило — предположи Натан. Кели се изправи и застана редом до него.

— Какво?

Натан поклати глава.

— Никога досега не бях забелязал у тях подобно поведение — отвърна. Отмести поглед към двамата войници на пост. Те също наблюдаваха парада от делфини. — Трябва ми повече светлина.

Затича се към войниците, последван от Кели. Тя усети как кръвта й се разгорещява. Войниците бяха заели позиция на място, където в реката се вливаше малък поток.

— Ефрейтор Конджър, бихте ли ми услужили с фенерчето си? — помоли Натан.

— Това са просто делфини — обясни му другият войник. Бе сержант Костос, който ги погледна с презрение. — По време на нощните смени се нагледахме на тези шибани гадини. Ама вие как да ги видите, като през това време сте си спали кротко в леглата.

По-младият рейнджър бе настроен по-дружелюбно.

— Заповядайте, доктор Ранд. — Ефрейтор Конджър му подаде фенерчето си.

Натан промърмори набързо някаква благодарност и го взе. Отиде до брега и освети реката. Делфините продължаваха да се спускат по течението, но вече в по-малки групи. Натан стесни светлинния лъч, за да обхване по-голямо разстояние.

— Дявол да го вземе.

В края на светлинния лъч повърхността на водата сякаш кипеше. Бе покрита с бълбукаща бяла пяна, както при бързей, изпълнен с остри скали. Само че в този случай бълбукащата пяна се спускаше надолу по течението на реката към тях.

— Какво е това? — попита Кели.

В плитчините се блъсна друг делфин, който също се заби в калта. Само дето не успя да се измъкне леко. Замята се покрай брега, като нададе тънък писък. Натан го освети. Кели го погледна и уплашено отскочи две крачки назад.

Делфинът бе без опашка. Коремът му бе разпран и червата му плаваха около него. После течението го завлече обратно в реката.

Натан отново насочи лъча на фенера срещу течението. Кипящата бяла вода вече бе много близо до тях.

— Какво е това? — попита ефрейтор Конджър с още по-подчертан тексаски акцент. — Какво става?

Тревожното квичене на свиня разбуди гората. Птиците, накацали по клоните, се издигнаха във въздуха. Разтревожени маймуни започнаха раздразнено да крещят.

— Какво става? — повтори тексасецът.

— Трябват ми очилата ти за нощно виждане — каза Натан.

— Какво има? — разтревожи се Кели, застанала зад Натан. Той грабна очилата от рейнджъра.