Джеймс Ролинс - Амазония

Навсякъде се търкаляха трупове: по пътеката, в гората, в потока. Мъже, жени и деца. Всички по всяка вероятност индианци, но не можеше да се твърди това с положителност. Вътрешностите бяха изтръгнати от телата им, а крайниците и лицата им бяха оглозгани до костта. Лешоядите бързо се бяха справили с работата си, като бяха оставили остатъците от телата на мухите, на други насекоми и на червеите. Единствено малките размери на телата навеждаха на мисълта, че са яномамо, изчезналите обитатели на селището. Ако се съдеше по броя им, вероятно бяха всичките обитатели.

Натан затвори очи. Представи си селяните от племето, които познаваше. Малката Тама, благородния Такахо. Внезапно му се пригади, напусна пътеката и се надвеси над потока. Опита се да диша дълбоко, за да не повърне. Не успя, повърна в потока, придошъл от дъждовете. Остана присвит, положил ръце на коленете си, като дишаше тежко.

— Ранд, не разполагаме с много време — стресна го Костос зад гърба му. — Какво според теб се е случило тук? Друго племе ли ги е нападнало?

Натан дори не помръдна, тъй като стомахът му не се бе успокоил. Редник Карера съчувствено сложи ръка на рамото му — Колкото по-бързо приключим работата си тук, толкова по-скоро ще се махнем — каза тихо.

Натан кимна, пое си дълбоко въздух и с усилие се върна на мястото, където се намираха труповете. Първо ги огледа отдалеч, после се доближи.

— Какво мислиш? — попита Карера.

— Навярно са бягали през нощта — допусна Натан и преглътна.

— Защо смяташ така? — попита Костос. Натан погледна сержанта и му посочи прът до едно от телата.

— Това е факел. Племето е бягало през нощта. Когато нападението е започнало, мъжете са се опитали да защитят жените и децата. След като не са успели, жените са се превърнали във втора линия на отбрана. Опитали са се да избягат с децата. — Натан посочи на войниците женско тяло, лежащо навътре в гората. В ръцете си жената държеше мъртво дете. Натан се извърна. — Били са нападнати откъм потока — продължи и посочи мъжките тела в непосредствена близост до водата. — Били са изненадани и заради това не са успели да окажат организирана съпротива.

— Не ме интересува редът, в който са били избити — прекъсна го Костос. — Кой, по дяволите, според теб ги е избил?

— Не знам — отвърна Натан. Нито едно от телата не бе пробито от стрели или копия. Възможно бе обаче врагът да бе прибрал оръжията след нападението. За да ги задържи за себе си или за да не остави следи. Телата бяха така разкъсани, че бе трудно да се разбере кои от раните са нанесени от оръжия, и кои, от лешоядите.

— С други думи нямаш никакво шибано предположение — заключи Костос, обърна се и включи радиостанцията си.

Натан избърса влажното си чело. Какво, по дяволите, се бе случило в действителност тук?

— Има нови заповеди — съобщи Костос. — Трябва да вземем едно тяло и да го занесем на д-р О’Брайън. Казаха да вземем едно, което да е по-малко оглозгано, и да го върнем в селото. Доброволци има ли?

Никой не се обади и сержантът ги погледна подигравателно.

— Няма. Така и очаквах — каза Костос и се обърна към редник Карера. — Ти защо не вземеш най-добре да придружиш нашия крехък и нежен доктор до лагера. Това тук е мъжка работа.

— Слушам — отвърна Карера и с Натан тръгнаха по пътеката. Когато се отдалечиха на известно разстояние, тя тихо изруга:

— Глупак!

Натан кимна. Всъщност напусна мястото на касапницата с голямо облекчение. Никак не го интересуваше какво може да мисли сержант Костос. Разбираше обаче гнева на Карера. Можеше да си представи униженията, които тази жена трябва да преглъща в един преобладаващо мъжки род войски.

Остатъкът от пътуването по пътеката премина мълчаливо. Когато наближиха селището, чуха гласове. Натан ускори ход. Приятно бе да се окажеш още веднъж сред живи хора. Надяваше се, че някой е съобразил да запали огън.

Когато стигна до постройката, Натан видя редник Еди Джоунс, застанал на пост пред входа. Зад него други двама рейнджъри бяха застанали на пост до реката.

Когато заедно с Карера стигнаха до вратата, Еди Джоунс им съобщи новина.

— Ха на бас, че няма да повярвате какво открихме в джунглата.

— Какво? — попита Карера.

— Идете вижте сами — отвърна Джоунс.

Карера даде знак с пушката си на Натан да влезе пръв.

В централната част на постройката заседаваше малък конклав. Малко встрани от групата бяха Мани и Тортор. Мани приветства Натан с махане на ръка, когато го забеляза, но не му се усмихна.