Джеймс Ролинс - Амазония

Тръгнаха с бързи крачки по влажната земя, като внимаваха да не се подхлъзнат върху калта и мокрите листа. Малко поточе, стичащо се към реката, съвпадна с посоката им. Тръгнаха покрай него и ускориха крачка.

Натан забеляза стъпки по брега. Стари стъпки, почти размити от дъжда. Стъпки на боси хора. Посочи една от тях на редник Карера.

— Индианците навярно са избягали оттук.

Тя с кимане потвърди, че е разбрала, и му даде знак да продължи.

Натан се замисли върху видяното. Стори му се странно. Защо са избягали пеша? Защо не са използвали реката?

Въпреки ускорената крачка на рейнджърите Натан не изостана от тях. Околната гора бе необикновено тиха, почти смълчана. Обстановката не се хареса на Натан и той изведнъж съжали, че бе оставил пушката си в лагера.

Бе толкова погълнат от усилията си да не изостане, че насмалко не пропусна да го види. От удивление ахна и спря.

Редник Карера насмалко не се сблъска с него.

— За Бога! Предупреждавай, че ще спираш!

Другите двама рейнджъри не забелязаха, че те са спрели, и продължиха напред.

— Искаш да си починеш ли? — попита го Карера с лека насмешка в гласа.

— Не — отвърна Натан, като продължаваше да диша тежко. — Погледни това.

На малък клон бе прикрепен къс избеляла жълта тъкан. Бе малък, колкото половин игрална карта, и с квадратна форма. Натан го взе.

— Какво представлява това? — попита Карера зад гърба му. — От индианците ли е останало?

— Едва ли е от индианците. Това е полиестер, синтетична тъкан — обясни Натан. Огледа клонката, върху която бе нанизан платът. Бе срязана, а не счупена. Докато я разглеждаше, забеляза, че на ствола на дървото бяха издълбани груби белези.

— Какво е това? — Кое?

Натан се отмести, за да може рейнджърката да види това, което бе открил. Върху ствола на дървото бе издълбано закодирано послание.

SW

17/5

GC

Редник Карера подсвирна и се доближи до ствола.

— Тези „G“ и „С“ в долната част…

— Да, това е Джерълд Кларк (на английски Gerald Clark) — довърши мисълта й Натан. — Подписал се е. Стрелката навярно сочи откъде е дошъл… или поне къде се намира следващият знак.

Карера погледна компаса на китката си.

— Югозапад. Посоката съвпада.

— А цифрите? Какво могат да означават тези „17“ и „5“? Рейнджърката се смръщи.

— Може би дата, изписана по военному. Първо се сочи денят, а после — месецът.

— Това като 17 май ли да го разбираме? Оттогава са изминали почти три месеца.

Натан се извърна, за да обсъди тази възможност, но Карера му даде знак да не я прекъсва. С другата си ръка бе притиснала слушалката на своята радиостанция до ухото си.

— Приех. Идваме — каза в микрофона. Натан я погледна въпросително.

— Конджър и Костос са открили трупове — съобщи тя. Натан усети, че започва да му се гади.

— Да ги настигнем — подкани Карера. — Искат да чуят твоето мнение.

Натан кимна и продължи напред. Карера уведоми по радиото капитана за тяхното откритие.

Натан погледна ръката си и установи, че все още държи в нея парчето избеляла жълтеникава тъкан. Спомни си, че Джерълд Кларк бе излязъл от джунглата само по панталони, бос и гол. Дали не бе използвал парчета от собствената си риза, за да маркира местата? Като децата от приказките, оставили подир себе си пътека от трошици, за да бележат пътя?

Натан разтри късчето тъкан между пръстите си. След четири години това бе първото веществено доказателство, че поне някои от членовете на екипа на баща му бяха оцелели. До този момент Натан не бе хранил надежда, че баща му е още жив. Всъщност бе престанал дори да допуска тази възможност, за да намери най-после душевен покой. Ако изгубеше баща си за втори път, вече нямаше да е по силите му да понесе тази болка. Погледна парчето плат още веднъж и после го пъхна в джоба си.

Замисли се дали по пътя им има оставени и други подобни знаменца. Нямаше как да знае това, но едно нещо му бе ясно. Отсега нататък няма да престане да ги търси. Поне до момента, когато научеше истината за съдбата на баща си.

Зад гърба му Карера изруга.

Натан се обърна. Тя бе закрила устата и носа с ръка. Едва сега Натан съобрази, че наоколо се раздава нетърпима воня. Вонеше на леш.

— Насам! — чу се глас. Сержант Костос бе само на десет метра от тях. Камуфлажната му униформа се сливаше с пъстрия фон на джунглата.

Натан отиде при него и видя ужасяваща гледка.

— Боже мой! — въздъхна Карера.

Младият тексасец, ефрейтор Конджър, бе малко по-нататък. Закрил лице с кърпа, движеше се из централната част на кланицата. Размахваше своята карабина М-16, за да прогони лешоядите и рояците мухи.