Джеймс Ролинс - Амазония

— Какво направихме! — разтревожи се Мани. — Може би е трябвало да послушат индианския шаман във Ваувай и да изгорят тялото веднага след смъртта.

— От това нямаше да има полза — промърмори Дзейн. — Болестта така или иначе щеше да се измъкне от гората. Досущ като СПИН.

— Какво искате да кажете? — попита Кели.

— СПИН се появи след построяването на автострада в африканската джунгла. Нямаме представа какво може да се появи, когато се наруши спокойствието на древни екосистеми.

— В такъв случай наш дълг е да го спрем — каза Кели. — Джунглата може и да е родила СПИН, но тя ни предлага и най-добрите средства за неговото лечение. Седемдесет процента от лекарствата против СПИН се извличат от тропическите растения. Щом и тази болест е излязла от джунглата, защо пък да не открием тук и средства за лечението й?

— Стига да успеем — съгласи се Дзейн.

Ягуарът на Мани внезапно изръмжа. Голямата котка се извърна и ушите й настръхнаха. Вторачи се в джунглата зад гърба им.

— Какво му е? — попита Дзейн и отстъпи крачка.

— Надушил е нещо… Там има нещо… — каза Мани, след като Тортор изръмжа дълго и предупредително.

Натан тръгна по тясната пътека, водеща към малкото индианско селище. То се състоеше от една-единствена голяма кръгла колиба с широк отвор в средата. Приближи се, но не чу нито един от обичайните звуци. Не се чуваха спорещи мъже, жени, които молят да им донесат още банани, смеещи се деца. Селото бе призрачно и това го озадачи.

— Ако съдим по конструкцията, селото определено е на яномамо — каза тихо Натан на Коуве и Ана Фонг. — Много е малко обаче. Едва ли събира повече от трийсет души.

Зад тях вървеше редник Карера. Нейната карабина М — 16 бе насочена към земята. Момичето шепнеше нещо в микрофона на радиостанцията си.

Ана разглеждаше постройката и не криеше удивлението си.

Натан я спря тъкмо когато тя щеше да влезе през вратата.

— Срещали ли сте се с хора от племето яномамо? Ана поклати глава.

— Клок! Клок! Клок! — извика шумно Натан и се обърна Към Ана. — Когато влизаш в селище на яномамо, винаги трябва да предупредиш за пристигането си, независимо дали изглежда обитавано, или не. Така си спестяваш риска да получиш стрела в гърба. Яномамо имат навика първо да стрелят, а после да задават въпроси.

— В този стил не виждам нищо осъдително — промърмори зад гърба му Карера.

Постояха пред входа около минута. Коуве наруши мълчанието.

— Тук няма никого — каза. — Няма канута в реката. Няма мрежи и други рибарски принадлежности. Няма и кряскащи йеби.

— Йеби? Какво е това? — попита рейнджърката.

— Сивокрил тръбач — поясни Натан. — Доста грозни птици впрочем. Индианците ги използват като пернати кучета пазачи. Вдигат страхотен шум, когато наближи някой.

— Значи няма ли кокошки, няма и индианци — отсече рейнджърката и се огледа. Отказа да сложи пушката си на рамо. — Ще вляза първа. — Като повдигна по-високо оръжието си, приклекна до ниския вход. Приведе се, вмъкна главата си в него и се огледа. След малко влезе вътре, като се придържаше близо да стената, направена от бананови листа. — Всичко е чисто. Не се отдалечавайте много от мен — нареди тя.

Тръгна към центъра на кръговата постройка. Държеше пушката си в готовност, но с цев, насочена към земята, както й бе препоръчал Натан. При яномамо стрела, насочена към човек от племето, се възприемаше като обявяване на война. Натан нямаше представа в каква степен конкретно тези индианци бяха запознати със съвременното оръжие и не искаше да рискува. След това с Коуве и Ана влязоха в къщата.

Жилищните помещения на отделните семейства бяха преградени едни от други с помощта на тютюневи листа, тикви за събиране на вода и кошници. От гредите на покрива висяха плетени люлки, до една празни. В центъра на сградата имаше две каменни паници и каменно хаванче. До тях бе разпиляно брашно от маниока.

Всички се уплашиха, когато над главите им внезапно прелетя пъстър папагал, дотогава кацнал върху сноп кафяви банани.

— Това не ми харесва — каза Коуве.

Натан знаеше какво има предвид и кимна с разбиране.

— Защо? — озадачи се Карера.

— Когато яномамо напускат селището си, или изгарят старата къща, или изнасят от нея всичко полезно. Погледнете всички тези кошници, люлки и пера. Това, че са ги изоставили, не е нормално.

— Защо според вас са напуснали така внезапно? — попита го Ана. Коуве бавно поклати глава.

— Нещо трябва да ги е уплашило.

— Ние ли? — Ана се озърна. — Според вас те знаели ли са за нашето идване?