Джеймс Ролинс - Амазония

— Наричат я „огнена лиана“, при това съвсем основателно. Излъчва силно активно вещество, което прогонва насекомите.

Кели съобрази, че щеше да падне точно в гъстите преплетени лиани, ако Натан не я бе задържал.

— Своеобразна химическа война — добави Коуве.

— Тя се води през цялото време около нас — каза Франк. — Именно заради това джунглата е толкова богат склад на всякакви лечебни средства. Сложността и многообразието на тези химически вещества надминават всичко, което хората биха могли да създадат в своите лаборатории.

Кели го изслуша внимателно. Възможността да стане една от жертвите на тази химическа война не й допадна.

Изминаха още няколко метра и стигнаха до рейнджърите, събрали се в кръг. Двама от тях се бяха отдръпнали встрани с пушки на рамо и в позиция за стрелба. На лицата им имаше очила за нощно виждане.

Ефрейтор Йоргенсен бе застанал в поза „мирно“ пред капитана.

— Както казах, използвах тоалетната. Де Мартини бе застанал до едно близко дърво.

— А това какво е? — Капитанът навря угарка от цигара под носа на ефрейтора.

— Признавам, че чух щракането на запалка, но не смятам, че е напуснал поста. Когато си закопчах панталона и се огледах, вече го нямаше. Той въобще не ми каза, че смята да ходи до реката.

— И всичко това заради една цигара — изръмжа капитанът. — Свободно, ефрейтор.

— Слушам.

Капитанът си пое дълбоко въздух и отиде при цивилните. Очите му все още бяха изпълнени с гняв.

— Искам да чуя вашето мнение по един въпрос — каза, като се обърна към Натан, Коуве и Мани. Освети място, където тревата бе утъпкана. — Тук намерихме оръжието на Де Мартини и този фас, но никаква следа от тялото му. Ефрейтор Варчак се опита да открие някакви следи. Не откри нищо. Просто тревата, стигаща до брега, е утъпкана.

Кели реши, че това бе вярно. Утъпкано бе именно пространството, водещо към реката. Високите зелени тръстики До самия бряг бяха изпочупени.

— Бих искал да огледам района още веднъж — предложи професор Коуве.

Капитан Уоксмън кимна утвърдително и подаде фенерчето си на професора.

Натан и Коуве тръгнаха напред. Мани понечи да ги последва, обаче ягуарът спря. Подуши тревата и започна да ръмжи. Мани, сложил ръка върху дръжката на камшика си, се опита да убеди котката да го последва.

— Хайде, Тортор, да вървим.

Животното обаче отказа да направи това, дори отстъпи крачка.

Коуве, приклекнал до тръстиките, докосна нещо на земята и подуши пръстите си.

— Какво е това? — попита Натан.

— Изпражнения на кайман — отвърна Коуве. После изтри ръката си в тревата и кимна към ягуара. — Виждам, че и Тортор е съгласен с мен.

— Какво искате да кажете? — попита Кели. Отговори и Мани:

— Дивите котки са в състояние да определят размерите на едно животно просто по миризмата на неговите изпражнения или пикоч. В западната част на САЩ слонската пикоч дори се продава като средство за отпъждане на пуми и диви котки. Те не биха наближили място, опръскано със слонска пикоч, тъй като самата миризма на такова голямо животно ще ги уплаши.

Коуве премина през тръстиките и отиде до самия бряг. Внимателно отскубна няколко прекършени тръстики и след това даде знак на капитан Уоксмън да се доближи. Кели последва капитана.

Коуве освети едно място на калния бряг. Ясно се виждаха стъпките на животно с нокти.

— Кайман.

Кели усети необяснима нотка на облекчение в гласа на професора. Забеляза, че той отново се спогледа с Натан.

— Кайманите често ловуват по самия бряг — обясни Коуве и се изправи. — Нападат тапирите и дивите прасета, когато идват на водопой. Вероятно вашият ефрейтор се е приближил прекалено близо до брега и е бил нападнат.

— Възможно ли е да е същият кайман, който нападна ефрейтор Грейвс? — попита капитанът. Коуве повдигна рамене.

— Черните каймани са съобразителни животни. След като е разбрал, че нашите лодки са източник на храна, възможно е да ни е последвал, като се е ориентирал по шума на двигателите и след залез слънце да е устроил засада.

— Мамицата му мръсна! — изруга Уоксмън и стисна юмруци. — Да загубиш двама души за един ден!

Сержант Костос пристъпи крачка. Изражението на лицето на високия жилав рейнджър издаваше решимост.

— Господин капитан, мога да извикам подкрепления. До сутринта хеликоптерите ще ни докарат двама души.

— Направи го — отсече капитанът. — Отсега нататък искам да има по два патрула на нощ. Всеки патрул да е от двама души! Не искам никой — бил той цивилен или военен — да се разхожда в тази джунгла сам. При никакви обстоятелства. Да се поставят сензори и откъм реката, не само откъм джунглата.