Джеймс Ролинс - Амазония

— Намерил кога да сере — промърмори недоволно Де Мартини. Партньорът му го чу.

— От проклетата вода е…

— Добре де, все пак побързай — каза Де Мартини и извади цигара. Съдбата на неговия колега Родни Грейвс не му излизаше от ума. Де Мартини бе в челната лодка заедно с неколцина от цивилните, обаче се бе оказал достатъчно близо, за да види как чудовищният кайман се подаде от водата и откъсна Грейвс от другата лодка. Неволно потрепери. Не бе новобранец. И преди бе ставал свидетел на смъртта на свои колеги: от изстрели, от катастрофи с хеликоптери, от удавяне. Тя обаче не можеше да се сравни с това, което бе видял днес. Бе нещо наистина кошмарно.

Наруга Йоргенсен на ум. Защо това копеле толкова се мотае? Всмукна дълбоко дим от цигарата си. Навярно биеше чикии. Впрочем йе биваше да укорява Йоргенсен за подобно нещо. Така или иначе двете жени сред тях ги разсейваха. Той веднъж скришом бе огледал Докторката от азиатски произход, когато си събличаше якето. Тънката й блуза, подгизнала от пот, бе прилепнала плътно към малките й гърди.

Прогони тези мисли, загаси цигарата си и се поизправи. Единствената светлина в мрака бе светлината на фенерчето, прикрепено със скоч към пушката му. Насочи го надолу, към близката река.

Навътре в гората, отвъд лазерните сензори, проблясваха слаби светлинки. Светулки. Бе израсъл в Южна Калифорния, където нямаше такива насекоми. Примигването им го разсейваше. Не можеше да откъсне поглед от светлинките. Джунглата около него продължи да въздиша. По-големите клони пукаха като ставите на стари хора. Струваше му се, че тя е живо същество, което го е погълнало.

Де Мартини отмести светлината си. Твърдо вярваше в партньорството, особено в тази черна джунгла. Рейнджърите дори си имаха шега по този повод: патрулирането по двойки е много важно за оцеляването, тъй като врагът има по кого другиго да стреля.

— Хайде, Йоргенсен, побързай.

— Почакай малко — отвърна с раздразнение партньорът му от няколко метра разстояние.

Когато Де Мартини се извърна, нещо ужили бузата му. Той плесна по насекомото с ръка и му се стори, че го размазва. После усети още по-болезнено ужилване по шията, непосредствено под челюстта. Намръщи се и присегна да отстрани мухата или комара от шията си. Пръстите му докоснаха нещо, което все още стърчеше от нея. Изненадан и ужасен, той го изтръгна.

— Какво, по дяволите… — ядоса се и отстъпи крачка. — Мръсни кръвопийци!

— Добре, че не си по гол задник! — засмя се Йоргенсен. Де Мартини с изкривено лице издърпа нагоре яката си, за да защити шията си от кръвожадните насекоми. Светлината на фенерчето му освети нещо ярко в калта под краката му. Той се наведе и го повдигна. Бе малко острие, на чийто край бяха закрепени няколко перца. На върха му имаше кръв. Неговата кръв.

Майната му!

Той приклекна и отвори уста, за да предупреди другите, но от гърлото му излезе само слабо хъркане. Опита се да си поеме въздух, но усети, че гръдният му кош се е схванал. Крайниците му натежаха като олово. Внезапно обезсилен, падна на хълбока си.

Отровен съм… Парализиран съм…

Все още можеше да контролира в достатъчна степен ръката си. Тя, подобно паяк, се придвижи към спусъка. Трябваше да произведе изстрел… Да предупреди Йоргенсен…

Усети, че някой го дебне. Че някой го наблюдава от тъмната джунгла. Не можа да се извърне, за да го види, но някакъв първичен инстинкт му подсказа това и подаде необходимото предупреждение към тялото му.

Обзет от паника, продължи да се моли да намери сили да достигне спусъка на карабината М-16. Пръстът му най-после го достигна. Ако бе имал сили да въздъхне с облекчение, Щеше да го направи. Започна да му причернява пред очите. Той събра всичката си сила в пръста си и натисна спусъка.

Нищо не се случи.

Отчаян, разбра, че не бе освободил предпазителя. Когато се изтърколи в калта, върху бузата му потече сълза. Бе осъзнал поражението си. Бе парализиран и нямаше сили дори да затвори очите си.

Нападателят му най-после се надвеси върху неподвижното му тяло. На светлината на фенерчето той видя картина, която му се стори нереална.

Бе жена. Гола жена. Стройно същество с неземна красота. С дълги крака и заоблени бедра и стегнати и закръглени гърди. Именно очите й обаче привлякоха вниманието му, докато бавно се задушаваше. Очи, пълни с тайнственост и глад. Тя се надвеси над него и порой от черни коси покри скованото му лице.

За миг му се стори, че тя се опита да дъхне в лицето му. Усети нещо като полъх от топъл дим.