Джеймс Ролинс - Амазония

— Слушам.

— Благодаря ви за вашата помощ, господа — обърна се Уоксмън към цивилните. В гласа му нямаше никаква топлота.

Групата пое отново пътя към лагера. Кели се чувстваше опустошена. Още един човек бе изчезнал, също внезапно. Премина покрай преплетените огнени лиани и ги погледна боязливо. Тук се водеше не само химическа война. Бе се развихрила битка на живот и смърт, в която силните изяждаха слабите.

Почувства облекчение, когато стигна до лагера и огньовете му. Пламъците прогонваха мрака на джунглата и действаха успокояващо. Усети върху себе си погледите на останалите членове на екипа. Ана Фонг бе застанала до Ричърд Дзейн. Олин Пастернак, колегата на Франк, грееше ръцете си на огъня.

Мани набързо им обясни какво бяха видели. Докато го слушаше, Ана закри устата си с ръка и се обърна. Олин, както винаги, не измени изражението на лицето си и не отлепи поглед от пламъците.

Кели не успя да забележи техните реакции. Бе съсредоточила вниманието си върху Натан и Коуве. Двамата се бяха отдръпнали малко встрани, до люлката на Натан. Тя не спря да ги наблюдава с крайчеца на окото си. Двамата мъже не си казаха нищо, но в погледа на Коуве се криеше въпрос. Неизказан гласно въпрос, отправен към Натан.

Той отвърна с леко поклащане на глава.

Този жест сякаш изясни нещо между двамата. Коуве извади лулата си и се премести на няколко крачки. Очевидно искаше му се да остане за малко насаме със себе си.

Кели се отдръпна, за да не пречи на възрастния мъж, и забеляза, че Натан я следи с поглед.

Тя отмести лице към огъня. Чувстваше се глупаво и същевременно бе уплашена. Преглътна и захапа долната си устна. Спомни си за силните ръце на този мъж. Ръце, които я прегърнаха и спасиха. Все още усещаше погледа на Натан. Този поглед подейства върху тялото й като слънчева светлина — едновременно я стопли и погали.

Това усещане бавно угасна.

Какво криеше Натан?

12 август, 06:20 ч.

Лангли, щата Вирджиния

Дорийн О’Брайън се страхуваше, че ще закъснее за работа.

— Джеси! — извика, докато поставяше в кутията за закуски един портокал до филията, намазана с фъстъчено масло. — Хайде, миличка, слизай!

Отбиването до детската градина щеше да отнеме на Дорийн около двайсет допълнителни минути. Освен това в този час автомобилното движение в Лангли бе претоварено. Тя погледна часовника си.

— Маршал!

— Идваме — отвърна й строг глас.

Дорийн повдигна очи. Съпругът й и внучката и слизаха по стълбите. Джеси бе облечена, но обута с два различни чорапа. Все пак почти е успял да я облече както трябва, каза си Дорийн. Отдавна бе забравила какво означаваше да имаш малко дете вкъщи. Бе и се наложило отново да променя навиците си.

— Аз ще я отведа в градината — каза Маршал. — Имам съвещание чак в девет.

— Не, аз ще свърша тази работа.

— Нека ти помогна, Дорийн — помоли Маршал и я целуна набързо по бузата. Тя се върна в кухнята и затвори кутията за закуски.

— Ти трябва да бъдеш на работното си място колкото се може по-рано — отвърна. Опитваше се да говори спокойно. Маршал обаче усети тревогата в гласа й.

— Джеси, нали не забрави да си вземеш пуловера?

— Ей сега ще го взема, дядо — каза детето и излезе. Маршал се обърна към Лорийн.

— Франк и Кели са живи и здрави. Ако имаше нещо, щяхме досега да сме го узнали.

Лорийн кимна утвърдително, но остана с гръб към съпруга си. Не й се искаше той да види, че почти се е разплакала. Снощи научиха за рейнджъра, нападнат от крокодил. Няколко часа след полунощ телефонът отново позвъня. От начина, по който говори Маршал, Лорийн разбра, че научава още лоши новини. Тогава реши, че обаждане в този час можеше да означава само едно: че нещо ужасно се бе случило с Франк или Кели. След като Маршал затвори телефона и й разказа за втория загинал войник, Лорийн въздъхна със себично облекчение. И все пак в душата и се затаи ужас, който тя не можа да потисне. Вече бяха загинали двама души. Колко още щяха да ги последват? Тя така и не успя да заспи до сутринта.

— Изпращат в лагера им още двама рейнджъри, така че ще бъдат добре охранявани.

Тя кимна и потисна сълзите си. Държеше се като глупачка. Снощи бе разговаряла с близнаците. Личеше им, че са шокирани от трагедията, но и двамата бяха изпълнени с решимост да продължат.

— Те са деца с характер — каза Маршал. — Не само са съобразителни, но и предпазливи. Няма да предприемат неразумни рискове.

— Неразумни рискове ли? — попита тя, все още с гръб към съпруга си. — Нали вече са там? Това не е ли неразумно?