Джеймс Ролинс - Амазония

— И ти забеляза това?

— Очаквах да стане. Последните две сутрини, когато отивах в джунглата да набера плодове за през деня, забелязах, че някой бе посещавал местата, където се бях разхождал предната вечер. Забелязах счупени клонки, а една слива, бе наполовина обрана.

— Възможно е това да е било дело на диви животни.

— И аз допуснах тази възможност, и заради това в началото не казах нищо. Не открих нито следи от стъпки, нито каквито и да е категорични доказателства. Сега обаче, след като тези случайности зачестиха, съм на друго мнение. Някой ни следи.

— Кой?

— По всяка вероятност индианци. Тези гори са техни. Те знаят как да проследят някого, без той да ги забележи.

— Яномамо.

— Сигурно са те — съгласи се Коуве. Натан обаче усети, че в отговора на професора се бе прокраднала сянка на съмнение.

— Кой друг би могъл да бъде? Коуве присви очи.

— Не знам. Вижда ми се обаче много странно, че този, който ни следи, не е достатъчно предпазлив. Един истински следотърсач въобще не би допуснал неговото присъствие да бъде забелязано. Работата ми се струва някак си твърде мърлява за индианец.

— Но ти самият си индианец. Бял човек нямаше да забележи тези следи. Дори рейнджърите няма да ги забележат.

— Възможно е — отвърна Коуве, но сякаш не бе съвсем убеден.

— Редно е да уведомим за това капитан Уоксмън.

— Затова те и извиках. Наистина ли трябва да го направим?

— Какво искаш да кажеш?

— Ако те са индианци, според мен не трябва да усложняваме нещата, като изпратим в джунглата екип от рейнджъри да ги търси. Индианците или който и да е друг на тяхно място просто ще изчезнат. Ако искаме да установим контакт с тях, може би трябва да изчакаме те да ни се обадят. Нека те направят първия ход; а не ние.

Натан бе готов да се възпротиви срещу тази предпазливост. Той гореше от желание да получи отговори, да научи нещо за изчезването на баща си след всички тези години. Трудно му бе да надвие нетърпението си. Скоро щеше да започне дъждовният сезон. Дъждовете щяха да размият всички надежди да се открият следите на Джерълд Кларк.

Днешният случай обаче му напомни, че тук царуваше Амазонка. Трябваше да се съобразяват със скоростта на нейния ход. Припряността и излишният шум щяха да доведат само до поражение. Тук най-добрият начин да се оцелее бе да се плува по течението.

— Може би ще е добре първо да изчакаме още няколко дни — продължи Коуве. — Не е изключено и да греша. Може и да си прав. Може би това е дело на диви животни. В случай че съм прав, бих се радвал, ако дадем на индианците възщожност сами да дойдат при нас. За предпочитане е да стане това, а не да се опитаме да ги довлечем тук с пушките си. Ако искаме да получим информация, разбира се. Натан се съгласи с него, обаче постави едно условие.

— Добре. Ще изчакаме още два дни. Тогава ще споделим съмненията си с другите.

Коуве кимна и изключи фенерчето си.

— Добре. Да си лягаме.

Двамата извървяха бързо краткото разстояние до огньовете. Натан се замисли върху думите и съмненията на шамана. Коуве бе присвил очи, когато се запитаха дали това са индианци. Та кой друг би могъл да бъде?

Когато се завърнаха в лагера, Натан установи, че повечето участници в експедицията вече бяха в люлките си. Няколко войници стояха на пост. Коуве му пожела лека нощ и отиде при люлката си, защитена от мрежа против комари. Докато Натан се събуваше, чу как Франк тихо изстена. След днешната трагедия вероятно сънят на всички щеше да е нарушен.

Настани се в люлката и закри очите си с ръка, за да не вижда светлината на огньовете. Безсмислено бе да се опитва да се бори с Амазонка, дори и да изпитваше такова желание. Тя си имаше собствен ритъм и собствен глад. Можеше само да се молиш на Бога да не си следващата й жертва. Тази мисъл дълго време се въртя в главата на Натан и той трудно заспа. Кой ли щеше да бъде следващият?

Ефрейтор Джеймс де Мартини започна бързо да намразва джунглата. След четиридневно пътуване по реката тя напълно му омръзна. Омръзна му всичко: вечно влажният въздух, хапещите мухи, комарите, непрестанните крясъци на маймуните и птиците. Отгоре на това сякаш всичко плесенясваше: и дрехите, и люлките, и раниците се оказаха покрити с плесен. Цялата му екипировка вонеше на мръсни чорапи за спортуване, след като са били забравени за месец в шкафа. И всичко това — само след четири дни престой в нея.

В момента бе на пост. Бе се подпрял на дърво в близост до тоалетната с карабината си М-16 в ръце. Партньор в този наряд му беше Йоргенсен, който в момента бе решил да използва тоалетната. Де Мартини, застанал само на няколко метра от него, чу как партньорът му разкопча ципа си. При това си подсвиркваше.