Джеймс Ролинс - Амазония

След неочакваната трагедия Натан не намери сили да реагира с нещо повече от едно кимване. Топлите й думи обаче помогнаха да се разсее студът, изпълнил тялото му. Тя отдръпна ръка от коляното му.

Остатъкът от деня премина в мълчание. Дори ефрейтор Окамото престана да си подсвирква, докато управляваше лодката. Пътуваха нагоре по течението, докато слънцето наближи хоризонта, сякаш се опитваха да увеличат колкото се може повече разстоянието между себе си и мястото, където смъртта застигна Родни Грейвс.

Докато приготвяха лагера, съобщиха новината в базата във Ваувай. Настроението на всички бе мрачно, докато вечеряха. Вечерята бе от риба, ориз и див ямс, намерен от професор Коуве близо до лагера.

Единствената тема на разговора бе сладкият ямс. Натан се удиви на това изобилие.

— Необичайно е на едно място, да се намерят такива големи количества ямс — отбеляза той. Професорът бе донесъл цяла раница, пълна догоре с див ямс. Коуве кимна в знак на съгласие.

— Предполагам, че на мястото, където го открих, е имало индианска градина. В същия район видях няколко дървета авокадо и няколко ананасови храста.

— Индианска градина ли? — попита Кели, която поднасяше в този момент към устата си парче риба.

През последните четири дни не бяха срещнали жива душа. Ако Джерълд Кларк се бе сдобил с кануто си в някое индианско селище, все още нямаха представа къде е.

— Отдавна е била изоставена — каза Коуве, който забеляза проблясъка на надежда в очите на Кели. — Такива изоставени градини могат да се открият колкото искаш покрай бреговете на която и да е река в Амазония. Тукашните племена, особено яномамо, са чергарски. Засаждат градина на дадено място, живеят там година или две и после се придвижват другаде. Боя се, че тази изоставена градина не означава нищо.

— И все пак свидетелства, че тук е имало и човешко присъствие — опита се да възрази Кели, която не искаше да губи напълно надежда.

— Освен това ямсът е наистина много вкусен. Оризът бе започнал да ми омръзва — каза Франкс пълна уста.

Мани се усмихна и поглади с пръсти гърба на ягуара. Тортор бе изял една голяма риба и сега се бе протегнал край огъня.

Рейнджърите бяха запалили втори огън недалеч от тях. При залез слънце отслужиха кратка църковна служба за загиналия техен другар. Сега бяха мрачни и едва говореха. Държаха се съвършено различно от предишните вечери, през които войниците изпълваха пространството със закачки и смях, преди да си приготвят люлките за спане и да застанат на пост. Тази нощ обстановката бе различна.

— Най-добре ще е да си легнем — каза Кели. — Утре ни очаква още един дълъг и уморителен ден.

Всички се надигнаха и след малко всеки тръгна към люлката си. Когато се завърна от тоалетната, Натан видя, че до неговата люлка е застанал професор Коуве и пуши лулата си.

— Какво има, професоре? — попита Натан. Усети, че Коуве иска да му каже нещо насаме.

— Ела да се поразходим малко, преди рейнджърите да са включили сензорите — покани го шаманът и го поведе към гората. Натан го последва.

— Какво има?

Коуве не каза нищо и просто продължи, докато двамата навлязоха навътре в джунглата. От това разстояние лагерните огньове наподобяваха малки зелени светлинки. Професорът най-после спря и всмукна дълбоко дим от лулата си.

— Защо ме доведе тук?

Коуве запали малко джобно фенерче.

Натан се огледа. Джунглата около тях бе разчистена и на това място имаше само няколко дървета: ниски хлебни палми, портокали и смокини. Натан разбра, къде са го довели. Това бе изоставената индианска градина. Дори успя да види два бамбукови пръта с обгорени върхове, забити сред растенията. Поначало те се изпълваха с прах ток-ток и се запалваха по време на прибиране на реколтата, за да прогонват с дима си гладните насекоми. Без всякакво съмнение тук някъде бяха живели индианци.

По време на пътуванията си из Амазония Натан бе виждал и други подобни изоставени градини. Сега обаче, през нощта, като гледаше изоставената градина, Натан изпита чувството, че тя е омагьосана. Стори му се, че очите на мъртвите индианци го наблюдават.

— Следят ни — сподели Коуве. Тези думи учудиха Натан.

— Какво говориш?

Коуве поведе Натан из градината. Освети с фенерчето си едно дръвче маракужа и придърпа едно от по-ниско разположените клончета.

— Обрали са го — посочи Коуве. — Бих казал, че са откъснали плодовете горе-долу по времето, когато издърпвахме лодките на брега. Някои от клонките все още бяха влажни от мъзга.