Джеймс Ролинс - Амазония

— Излиза, че сложността на нашите имунни системи едновременно ни помага и вреди.

Кели присви очи и се замисли.

— Освен ако нещо успее да изключи имунната система по безопасен начин. Както при тези мишки.

— Или както при Джерълд Кларк? — зададе въпрос Коуве. — Ако ви разбирам добре, изказвате предположението, че нещо е изключило имунната му система, за да може да се регенерира ръката му, но че то в същото време е позволило цялото му тяло да се изпълни с различни видове ракови образувания.

— Може би е така. Нещата обаче няма как да не са по-сложни. Какъв е този механизъм? Защо всичките ракови образувания са се появили наведнъж? Което е най-важно — какво е предизвикало тази промяна?

— Ако подобно нещо съществува, то би могло да се открие там. — Коуве кимна към джунглата. — Днес три четвърти от всички лекарства против рак са извлечени от растения в тропическите гори. Защо пък да не може да се открие растение с обратните свойства — растение, което предизвиква рак?

— Карциноген?

— Да, но с благоприятни странични ефекти. Като регенерацията на крайници например.

— Това ми се струва малко вероятно. Като се замисля обаче за случилото се с агент Кларк, не изключвам да е възможно. През следващите няколко дни по моя молба изследователите от МЕДЕА ще изследват състоянието на имунната система на Кларк и по-специално туморите. Може би ще открият нещо.

— Какъвто и да бъде окончателният отговор, той няма да се появи в една лаборатория — каза Коуве. — В това съм убеден.

— А къде в такъв случай?

Вместо да отговори, Коуве просто посочи мрачната джунгла с горящата си лула.

Няколко часа по-късно едно голо тяло приклекна безшумно в гората. Зае позиция непосредствено извън обсега на светлината. Бе боядисано със смес от пепел и сока на плодовете на мех-ну. Покрито със сложен рисунък от черни и сини ивици, наподобяваше жива сянка. Човекът бе започнал да шпионира пришълците още при здрачаване. Джунглата го бе научила на търпение. Всички тешари-рин, следотърсачите на племето, добре знаеха, че успехът зависи в по-малка степен от действията, отколкото от умението да не вдигаш шум. Остана на пост през цялата нощ и не престана да наблюдава лагера. Както бе приклекнал, наблюдаваше внимателно гигантските мъже, които миришеха на чужденци и се разхождаха из местността. Разговаряха помежду си на непонятни езици, а дрехите им бяха още по-странни. Не престана да ги наблюдава, за да научи повече неща за враговете си.

Както бе застинал, забеляза как върху ръката му кацна щурец. Едното му око не се отлепи от лагера, а с другото видя малкото насекомо да разтрива задните си крачета, при което издаде звук.

Скоро щеше да се зазори. Нямаше смисъл да остава повече. Бе научил всичко, което можеше да се научи. Изправи се, но така, че щурецът се задържа върху ръката му и довърши песента си. Той доближи ръката до устните си и издуха изненаданото насекомо.

Хвърли последен поглед към лагера и след това побягна към вътрешността на джунглата. Бе обучен да тича из гората, без да настъпи и листо. Никой нямаше да разбере, че е минавал оттук.

Следотърсачът знаеше добре какъв е неговият дълг.

Смъртта трябваше да порази всички, освен Избраните.

11 август, 15:12 ч.

Амазонската джунгла

Натан държеше пръст върху спусъка на пушката си. Кайманът вероятно бе дълъг около седем метра. Бе голям екземпляр от вида Melanosuchus niger, черен кайман, крал на гигантските хищни крокодили от амазонските води. Бе се изтегнал на припек върху калния бряг и се радваше на следобедните горещини. Черните му бронирани люспи мътно блестяха. Огромната му паст бе полуотворена. Острите му жълти зъби бяха по-дълги от дланта на Натан. Изпъкналите му очи бяха черни, изпълнени със студенина и смърт, очите на праисторическо чудовище. Звярът бе съвършено неподвижен и бе трудно да се разбере дали той въобще забелязваше трите наближаващи го лодки.

— Дали ще ни нападне? — прошепна Кели. Натан повдигна рамене, без да се извръща към нея.

— Те са непредсказуеми, но предполагам, че ако не му сторим нищо, и той няма да ни атакува.

Натан бе приклекнал в носовата част на средната понтонна лодка. В нея бяха още двамата млади О’Брайън, Ричърд Дзейн и Ана Фонг. В лодката имаше само един военнослужещ, ефрейтор Окамото, който управляваше малкия увиснал зад борда двигател. Набитият ефрейтор от азиатско потекло имаше навика да си подсвирква почти непрекъснато, което след четири дни плаване по широкия приток измъчи спътниците му. Гигантското чудовище, лежащо до реката, отклони вниманието им от заниманието на военния.