Джеймс Ролинс - Амазония

Сцената приличаше на кадър от лош филм на ужасите. Тялото на Джерълд Кларк бе изкормено подобно тялото на жаба. Половината от органите му бяха поставени в червено-оранжеви пластмасови торби, а другата половина бяха поставени върху везни. В другия край на помещението проби от тъканите му се обработваха с формалдехид и течен азот. След време тези проби щяха да пристигнат при нея във вид на грижливо надписани диапозитиви за микроскоп, подредени и готови за оглед. Тя предпочиташе да работи по този начин.

Когато влезе в помещението, някои от по-силните миризми си пробиха път през ментоловата защитна завеса. Миришеше на жлъчка, на кръв, на съдържанието на стомаха и на некротични газове. Тя се опита да диша през устата.

Около нея мъже и жени с окървавени престилки спокойно си гледаха работата и очевидно не изпитваха ужас. Бяха професионалисти и зловещата сцена не ги смущаваше.

Висок мъж, мършав като скелет, й даде знак с ръка да се приближи. Дорийн в отговор кимна и после заобиколи една жена, която прибираше черния дроб на Кларк в пластмасова торбичка.

— Какво откри, Стенли?

Гласът на доктор Хиберт бе заглушен от хирургичната му маска.

— Щеше ми се да видиш това, преди да го изрежем. Отидоха до единия край на масата с тялото на Кларк.

Жлъчката, кръвта му и други телесни течности се стичаха по улей в една кофа. Горната част на черепа му бе разрязана с трион и се виждаше мозъкът.

Патологът внимателно издърпа с пръст външната менингова мембрана, сякаш дърпаше завеса. Под мембраната се виждаха гънките на мозъчната кора, кръстосани от артерии и вени.

— Когато правехме дисекция на мозъка, открихме това.

Доктор Хиберт раздалечи с ръце лявата от дясната половина на мозъка. В браздата между тях се намираше маса с размерите на орех. Бе разположен върху мазолестото тяло, белезникаво преплитане от нерви и кръвоносни съдове, които свързваха двете полукълба. Стенли погледна Дорийн в очите.

— Това е поредната тератома. Или тератокарцинома. Гледай внимателно. Досега не бях виждал такова нещо.

Докосна образуванието с края на пръста си.

— За Бога! — възкликна Дорийн и подскочи. Туморът се бе отдръпнал от пръста. — Та то… то се движи!

— Удивително, нали? Именно заради това те повиках тук. Бях чел, че някои тератоми притежават такова свойство. Че могат да реагират на външни дразнители. Описана е дори добре диференцирана тератома с достатъчно сърдечен мускул, пулсираща като сърце.

— Но Джерълд Кларк е мъртъв от две седмици! — успя най-после да проговори Лорийн.

— Ако съдим по месторазположението му, туморът навярно е богат на нервни клетки. Голяма част от тях все още могат да реагират слабо на външни дразнители. Очаквам обаче бързо да изгубят тази способност, когато нервите нямат повече течност, а малките мускулчета изчерпат запасите си от калций.

Лорийн си пое няколко пъти дълбоко въздух, за да събере мислите си.

— Дори и при това положение тази маса трябва да е високоорганизирана, за да притежава рефлекс — произнесе тя.

— Организирана е, не ще и дума. Ще наредя да вземат проби от нея и да ти ги изпратят колкото се може по-скоро. Реших обаче, че ще ти бъде интересно да видиш със собствените си очи как реагира.

Лорийн кимна утвърдително и премести поглед от тумора към ръката на трупа. В главата й внезапно възникна предположение.

— Чудя се дали…

— Какво?

— Чудя се дали многото тератоми и развитието на този конкретен тумор не биха могли да ни обяснят механизма, чрез който на Кларк му е поникнала ръка.

— Боя се, че не мога да те разбера — каза патологът и присви очи.

Лорийн го погледна. Беше й приятно, че гледа лицето му, а не обезобразеното тяло върху масата.

— Думата ми е — естествено това е само догадка, — че ръката на този човек може би е била тератома, която впоследствие се е развила и превърнала във функциониращ крайник.

— Допускаш, че става дума за контролиран растеж на тумор? За жив, функциониращ тумор?

— Защо не? Нали такава е била нашата еволюция в края на краищата? Телата ни са се образували от оплодена клетка чрез бързо размножение на клетките, подобно на раковото. Само дето при нас клетките, като се диференцират, се превръщат в конкретни функционални тъкани. Нали това е всъщност целта на повечето изследвания на стъбловидните клетки? Да се разбере механизмът на контролирания растеж. Да се разбере кое кара една клетка да се превърне в костна клетка, съседката й, в мускулна клетка, а пък нейната съседка, в нервна клетка. Може би сме на път да разкрием тази загадка — допусна Дорийн и усети, че обезобразеното тяло на Кларк събужда у нея вече не ужас, а удивление.