Джеймс Ролинс - Амазония

Мани, междувременно преместил се до Натан, бе разтревожен.

— Трябва да са дълги най-малко по трийсет метра! Три пъти по-дълги от най-големия известен кайман!

Карера прикрепваше гранатохвъргачката си към своята карабина М — 16.

— Не ме учудва, че Кларк е предпочел да заобиколи благото — каза.

Окамото също приготви оръжието си, отново целуна разпятието и се обърна към професор Коуве:

— Помолих се на Бог да криеш в ръкава си още един от твоите вълшебни прахове.

Шаманът поклати глава и го изгледа с немигащ поглед.

— Аз пък се моля да сте добри стрелци.

Окамото погледна въпросително Натан. Той му обясни какво има предвид професорът.

— Както са бронирани, единственият сигурен начин да ги убиеш е да ги улучиш в окото.

— Може и в небцето — добави Мани, като посочи собственото си небце. — Трябва да си обаче много близо до него, за да можеш да го улучиш там.

— Преминава отляво! — съобщи отсечено Карера и коленичи с пушка в ръка.

Равната повърхност бе нарушена от дълга бразда.

— Не стреляй, освен ако не си сигурна, че ще улучиш — изсъска Натан, като приклекна до нея. — Би могла само да го раздразниш. Стреляй само ако си уверена, че ще го убиеш.

Всички утихнаха. Уоксмън чу предупреждението на Натан.

— Чухте какво каза доктор Ранд! Ако ще стреляте, да е на сигурно!

Приготвиха пушките си за стрелба. Дори Натан извади двуцевката си. Зачакаха. Под ярките слънчеви лъчи от тях продължи да се стича пот и устата им пресъхнаха. Кайманите продължиха да кръжат около тях. Единствената следа от преминаването им бяха браздите по повърхността. От време на време някой от саловете леко потрепваше. Кайманите го проучваха.

— Колко време могат да се задържат под повърхността без да дишат? — попита Карера.

— Часове — отвърна Натан.

— Защо не ни нападат? — озадачи се Окамото. На този въпрос отговори Мани:

— Може би още умуват дали ставаме за ядене. Ефрейторът се намръщи.

— Да се надяваме, че няма да им се отдаде да го разберат. Чакането продължи. Въздухът около тях сякаш се сгъсти.

— Дали пък да не взривим граната далеч оттук? — изказа предположение Карера. — Може би ще се насочат към мястото на взрива.

— Не съм сигурен дали това ще ни бъде от полза. Възможно е шумът просто да ги раздразни и да ги накара да се нахвърлят върху първото движещо нещо пред очите им. Това сме ние.

Гласът на Дзейн се раздаде от най-далечния сал. Натан обаче добре го чу.

— Аз викам да вземем да вържем малко взрив за този ягуар и да го хвърлим зад борда. Когато го налапа някой от крокодилите, ще го взривим.

Натан изтръпна, когато чу тези думи. Лицето на Мани се помрачи. Някои погледи обаче се насочиха към тях в очакване на реакцията им.

— Дори и да направим това, ще убием само един от тях — каза Натан. Другият, който очевидно му е партньор, ще се вбеси и ще нападне саловете. За нас ще е най-добре тази двойка да престане да се интересува от нас и да се разкара, а ние да се отдалечим с гребане.

Уоксмън се обърна към сапьора Ямир:

— Приготви две напалмови бомби, в случай че не им омръзнем.

Ефрейторът кимна и се надвеси над раницата си.

Играта на изчакване продължи. Времето отново затече мъчително.

Натан усети как салът потрепери под коленете му. Един от кайманите бе отрил дебелата си опашка у дъното му.

— Дръжте се!

Салът внезапно подскочи. Носът му се оказа високо във въздуха. Хората се заловиха за бамбука като паяци. Незакрепените раници една след друга с шумен плясък паднаха във водата. После салът отново се озова на повърхността, като разтресе всичките си пътници.

— Всички ли са добре? — извика Натан. Останалите замърмориха утвърдително.

— Изгубих си пушката — каза сърдито Окамото.

— Важното е ти да си жив и здрав — утеши го със скръбен глас Коуве.

— Стават все по-дръзки! — ядоса се Натан. Окамото присегна към една от плаващите раници.

— Това е моята раница! Натан забеляза движението му.

— Ефрейторе, недей!

— Майната му… — каза Окамото и застина. Вече бе хванал един от ремъците на раницата и наполовина я бе измъкнал от водата.

— Пусни я и стой по-далеч от борда — каза Натан. Окамото пусна раницата си. Тя отново падна с тих плясък във водата. Той отдръпна ръката си.

Стори го твърде бавно обаче.

Чудовището внезапно изскочи от дълбочините. Челюстите му бяха широко разтворени, а от люспите му се стичаше вода. Подаде се на три метра височина над тресавището. Приличаше на бронирана кула, а зъбите му бяха големи колкото човешка ръка до лакътя. Рейнджърът бе подхвърлен високо във въздуха и изпищя ужасено. Когато огромните челюсти се сключиха, всички отчетливо чуха звука, предизвикан от хрущенето на кости. В писъка на Окамото ужасът бе заменен от болката и изненадата. Тялото му бе разтърсено като парцалена кукла. След това туловището на каймана отново се прибра в глъбините.