Джеймс Ролинс - Амазония

Обитателите на блатото забелязаха преминаването им. Снежнобяла чапла се плъзна над водата само на педя от повърхността. Жаби, заели позиции по калните островчета, с шумен плясък скочиха във водата. Птиците хоацин, наподобяващи грозни кръстоски между пуйки и птеродактили, напуснаха гнездата си и започнаха с шумно грачене да кръжат над палмите, растящи върху малките островчета. Единствените обитатели, които се зарадваха на присъствието им, бяха комарите, които на цели облаци се понесоха към плаващата „шведска маса“.

— Проклети гадини — изруга Мани, като се плесна по врата. — Омръзна ми да ставам обяд на летящи насекоми.

Сякаш всичко това им бе малко, Окамото започна отново да си подсвирква. Фалшиво, както преди.

Натан въздъхна. Пътешествието щеше да му се стори дълго.

След час малките кални островчета изчезнаха. В центъра на тресавището водата бе доста дълбока. Само тук-там се виждаха отделни островчета, по правило лишени от дървета.

Пътниците бяха непрекъснато под лъчите на яркото и изгарящо слънце.

— Прилича ми на парна баня — въздъхна Карера, гребяща от другата страна на сала.

Натан се съгласи. Въздухът бе наситен с влага и трудно се дишаше. Умориха се и започнаха да напредват по-бавно. Започнаха да пият вода от манерките. Дори и Тортор започна да се измъчва от жегата — отвори уста и започна да диша тежко.

Единствената им утеха бе временното освобождаване от горещата прегръдка на джунглата. Тук имаше простор и усещане за свобода. Натан често поглеждаше към брега, който бяха напуснали, сякаш едва ли не очакваше да види там туземец, заканващ се с юмрук. Нямаше обаче никакви признаци на бан-али. Следотърсачите на призрачното племе не се виждаха. За щастие групата продължаваше да напредва и така щеше да спечели няколко дни преднина пред преследвачите си.

Някой потупа Натан по рамото.

— Ще те сменя — каза Коуве, докато изхвърляше пепелта от лулата си във водата.

— Не съм уморен — отказа Натан.

— Аз пък все още не съм инвалид — отвърна Коуве и взе греблото от него.

Натан реши да не спори и се отмести. Гледаше как доскорошният им лагер се смалява пред очите му. Присегна се към манерката и долови движение отдясно на сала. Едно от голите островчета, скалисто и черно, потъваше. Потъваше така плавно, че на повърхността на водата не се образуваше никаква следа.

Какво, по дяволите, бе това?

Откъм лявата му страна започна да потъва друго островче. Натан се изправи. Докато се опитваше да си обясни това необичайно явление, едно от скалистите островчета отвори голямо стъклено око и го погледна. Натан веднага съобрази какво наблюдава.

— Дявол да го вземе!

Успя да разпознае бронираните люспи и неравните контури на крокодилска глава. Кайман! Бяха се появили два великана. Широчината на главите им, измерена като разстояние от едното до другото око, бе най-малко метър и двайсет. Щом главите им имаха такива размери…

— Има ли нещо? — попита редник Карера.

Натан посочи мястото, където вторият от двата каймана започна да се скрива под повърхността.

— Какво е това? — попита рейнджърката. Погледът й издаваше обърканост. Досущ като погледа на Натан преди миг.

— Каймани — отговори дрезгаво шокираният Натан. — Гигантски каймани.

Хората от неговия сал престанаха да гребат и втренчиха погледи в него.

Натан повиши глас, така че да го чуят и на другите два сала. Размаха ръце.

— Разпръснете се! След малко ще бъдем нападнати!

— Кой ще ни нападне? — попита капитан Уоксмън, разположен на около двайсет метра от неговия сал. — Какво видя?

В отговор между двата сала премина нещо огромно, което леко ги завъртя. Браздите във водата издадоха мястото, откъдето минаха кайманите.

Натан познаваше добре това поведение. Казваха му „блъскане“. Кралете на кайманите, големите черни каймани, не бяха лешояди. Предпочитаха да убиват храната си. Именно поради това човек понякога можеше да се спаси от хищниците, като останеше неподвижен във водата. Те нерядко блъскаха умишлено нещата, които възприемаха като потенциална храна, за да проверят дали те ще реагират с движения.

Предстоеше блъскане.

Третият сал внезапно леко подскочи и промени курса си. Вторият кайман също проучваше странните нашественици.

Натан отново извика, като междувременно даде нов съвет.

— Не мърдайте! Никой да не гребе! Ако гребете, ще нападнат!

— Правете каквото ви казва! — изкомандва Уоксмън. — Пригответе гранатите!