Джеймс Ролинс - Амазония

Малкият летателен апарат беше съвсем ниско и Мани забеляза американското знаменце върху корпуса му. Джунглата се разбуни от шума на ротора. Маймуните се разбягаха, като крещяха от страх, а ято морави папагали премина като пламък през синьото небе.

После и този хеликоптер изчезна. Последва останалите три и се насочи към базата на бразилската армия.

Мани се намръщи и подсвирна на Тортор. Огромната котка подаде глава от скривалището си и се огледа.

— Всичко е наред — успокои я той. Хеликоптерите кацнаха и шумът от двигателите заглъхна.

Мани отиде до Тортор и сложи ръка върху гърба му. Той потрепери при допира. Напрегнатостта на ягуара се предаде и на Мани. Той продължи да се спуска по пътеката, като стисна в ръка грапавата дръжка на камшика, затъкнат на кръста му.

— Какво, по дяволите, търсят американските военни в Сао Габриел?

Натан, съблякъл се по гащи, бе застанал в центъра на селския площад. Около него се простираше „шабано“, „кръглата къща“ на племето яномамо. Бе голяма постройка с широчината на половин футболно игрище и в централната част на покрива и имаше отвор, през който преминаваха слънчевите лъчи. Под покрива от бананови листа се бяха разположили жени и по-възрастни мъже, докато младите мъже, хейя, продължаваха да стоят на пост, за да не може Натан да се опита да избяга.

Преди това, когато го поведоха към селището с копия, насочени към тялото му, той се бе опитал да им обясни случилото се и да им разкаже за нападението на анакондата. Показа им и следите от ухапване върху китката си като доказателство, но те въобще не пожелаха да го изслушат. Дори и старейшината на селото, който пое детето от ръцете му, се отнесе пренебрежително към думите му, сякаш те го обиждаха.

Натан знаеше, че хората около него няма да чуят гласа му, преди да приключи изпитанието. Такива бяха обичаите на яномамо. Бе поискал единоборство, за да спечели време, и сега никой нямаше да го изслуша, преди да приключи схватката. Щяха да го сторят единствено ако боговете го даряха с победа.

Натан бе стъпил на бос крак в прахта. До него група мъже разискваха кой ще приеме предизвикателството и какви оръжия щяха да се използват. Традиционните дуели обикновено се провеждаха с „набруши“, тънки триметрови тояги, с които съперниците си нанасяха удари. При по-сериозните дуели обаче се използваха смъртоносни оръжия, мачетета или копия.

Тълпата се раздвижи и от нея излезе индианец. Бе висок, почти колкото Натан, и с тяло, сякаш изплетено от жилави мускули. Бе Такахо, баща на Тама и брат на вожда. Единственото му облекло бе връв, омотана около кръста, под която бе затикнал пениса си. Това бе типичното облекло на мъжете от племето. Гърдите му бяха украсени от резки, изрисувани с пепел, а челото му бе опасано от маймунска опашка. Лицето му бе боядисано в червен цвят. Долната му устна бе изпъкнала, тъй като бе захапал голям къс тютюн, и това му придаваше войнствен вид.

Той протегна ръка и един от мъжете с бързи стъпки се приближи, и пъхна в нея дълга брадва. Дръжката й бе от мораво змийско дърво и на единия й край бе прикрепено стоманено острие с формата на пика. Брадвата имаше зловещ вид и се смяташе за едно от най-смъртоносните оръжия за дуел.

След миг такава брадва бе пъхната и в ръцете на Натан.

Друг мъж дотърча при Такахо и протегна глинено гърне, пълно с мазна течност. Такахо потопи острието на брадвата си в него.

Натан разпозна течността. Самият той бе помогнал на шамана да приготви това гърне с „вурари“ или „кураре“, както го наричаха на английски, смъртоносна нервнопаралитична отрова, приготвена от лиана от семейството на лунните семена. Течността поначало се използваше при лова на маймуни, но днес предназначението й бе по-зловещо.

Натан се огледа. Никой не дойде да му поднесе подобно гърне. Очевидно битката нямаше да се води при равни условия.

Старейшината надигна лък над главата си и с вик обяви началото на дуела.

Такахо тръгна към него, като размахваше брадвата с привични движения.

Натан повдигна собствената си брадва. Имаше ли шансове да победи? Една-единствена драскотина щеше да бъде равнозначна на смърт. А и да надделееше, какво щеше да постигне? Бе дошъл тук, за да спаси Тама, а сега трябваше да убие баща й.

Повдигна своята брадва пред гърдите си и погледна противника си в очите.

— Не съм сторил зло на дъщеря ти! — изкрещя сърдито.

Такахо присви очи. Чу думите на Натан, но погледът му бе изпълнен с недоверие. Стрелна с поглед дъщеря си, за която в момента се грижеше селския шаман. Мършавият старец се бе надвесил над детето, размахваше пред лицето му сноп горяща трева и пееше. Натан усети горчивата й миризма. Бе растение, подобно на конопа. Детето обаче не помръдваше.