Джеймс Ролинс - Амазония

В далечината се разнесоха ответни викове. Бяха разбрали съобщеното им от жената. Името на племето, „яномамо“, се превеждаше приблизително като „свиреп народ“. Индианците бяха едни от най-войнствените в района. „Хейя“, младите мъже, през цялото време защищаваха честта си, като за целта предизвикваха конфликти било с другите племена, било със съплеменниците си. Имало случаи, когато са избивали цели села само заради една-единствена обидна дума.

Натан погледна детето. Как щеше да бъде окачествена неговата постъпка? Бял човек, който напада едно от децата им, и при това племенница на вожда? Тама, поуспокоена, бе изпаднала в дрямка. Дишането й бе нормално, но когато докосна челото й, установи, че гореше. Видя и тъмно петно на десния й хълбок. Докосна го и разбра каква е раната — две ребра, счупени от „прегръдката“ на анакондата. Приклекна и захапа долната си устна. Детето се нуждаеше от незабавно лечение, за да оцелее.

Приведе се и внимателно взе момиченцето в прегръдките си. Най-близката болница се намираше на петнайсетина километра, в градчето Сао Габриел. Трябваше да я отведе там.

Съществуваше обаче един проблем. Яномамо. Нямаше как да отведе момичето, без да го забележат. Намираше се на индианска територия. Смяташе, че познава добре местността, но не бе местен. В Амазония имаше поговорка: „На боеси инги сабе ала сани“ — „Индианецът знае всичко в своята джунгла“. Индианците яномамо бяха превъзходни ловци. Умееха да боравят еднакво добре с лък, отровни стрели, копия и тояги.

Нямаше как да избяга.

Отдалечи, се от реката, взе пушката си и я преметна през рамо. Повдигна детето още по-високо и тръгна към селото. Трябваше да накара индианците да го изслушат. Заради себе си и заради Тама.

Индианското селище, което бе възприемал като свой дом през последния месец, бе съвършено безмълвно. Дори папагалите и маймуните в гората се бяха смълчали.

Затаи дъх и зави по пътеката. Оказа се пред стена от индианци, които му препречваха пътя с лъкове и копия в позиция за стрелба. Чу шумолене зад себе си, обърна се и видя други индианци, заели същата позиция. Лицата им бяха боядисани с червена боя.

Оставаше му само една възможност да спаси момичето и себе си. Нещо, което не му бе приятно да прави, но нямаше избор.

— Набруши и и! — извика. — Искам съд чрез единоборство!

6 август, 11:38 ч.

Недалеч от Сао Габриел до Кошория

Мануел Азеведу знаеше, че го следят. Докато тичаше по пътеката, чу как из горските дебри се раздава ръмженето на ягуара. Уморен и целият потънал в пот, продължи да се спуска по стръмната пътека, водеща към Хълма на свещения път. В едно пусто място между дърветата зърна Сао Габриел. Градчето се бе сгушило в извивката на Рио Негро, северния приток на великата река Амазонка.

Близо е… Може би вече достатъчно близо…

Мани спря и хвърли поглед нагоре по пътеката. Вслуша се, за да разбере дали ягуарът се приближава. Не чу обаче нито пукота на настъпени клонки, нито шумоленето на листа. Нищо не издаваше присъствието на горската котка. Тя дори и не изхриптя, както правеха ягуарите по време на лов. Бе разбрала, че трябва да изтощи плячката си, преди да се нахвърли върху нея.

Мани поклати глава. Чуваха се единствено цвърченето на щурци и птичи песни в далечината. По шията му се стече струйка пот. Напрегна се. Напрегна и слуха си. Ръката му инстинктивно присегна към дръжката на ножа, затъкнат в пояса му. Другата хвана дръжката на късия му камшик. Огледа се около себе си. От двете му страни имаше само възлести лиани и избуяли храсталаци. Откъде ли щеше да се появи?

Сенките започнаха да се движат.

Извърна се и приклекна. Взря се в гъстата растителност. Не забеляза нищо.

По-надолу по пътеката една сянка се устреми към него. Бе призрачна сянка, образувана от пъстра козина, черна и оранжева. Бе заела позиция само на три метра от него, прилепнала към земята. Котката бе голям млад самец на две години.

Тя усети, че я бяха забелязали, и размаха енергично опашка. Нападалите листа зашумоляха.

Мани приклекна, готов да посрещне нападението.

Котката глухо изръмжа и се нахвърли върху него с оголени зъби.

Мани изстена, когато тя се стовари върху него. Тежеше като скала. Двете същества се затъркаляха по пътеката. Светът се разтвори в редуващи се проблясъци от зеленина, слънчеви лъчи, козина и зъби.

Голямата котка обхвана Мани и ноктите й се впиха в дрехите му. Един джоб бе отпран. В рамото му се впиха зъби. Макар че ягуарът бе животното на суша с най-силна захапка в света, зъбите му само леко стиснаха тялото на Мани.