Джеймс Ролинс: Амазония

Не… Тама!

Захвърли мачетето и се опита да се освободи от прегръдките на змията с ръце. Раменете му потънаха в меката кал, но не престана да упорства. Освободеше ли се от един от пръстените, около него се омотаваше друг. Усети, че губи сили. Започна да се задушава.

Натан Ранд в този момент почувства, че бе обречен, и не се изненада особено. Знаеше, че това някой ден ще му се случи. Такава бе съдбата му, такава бе прокобата, тегнеща над семейството му. През последните двайсет години амазонската гора погълна и двамата му родители. Когато бе на единайсет години, майка му умря от непозната горска треска в една малка мисионерска болница. Преди четири години баща му просто изчезна безследно в тропическата джунгла.

Когато Натан се сети за баща си, цялото му тяло се изпълни с гняв. Със или без проклятие нямаше да позволи да го сполети съдбата на баща му. Просто нямаше да допусне и той да бъде погълнат от джунглата. Което бе по-важно, нямаше да изгуби Тама.

Като изхвърли рязко последния въздух, останал в дробовете му, той се напъна и успя да се разкрачи. Освободил краката си за миг, потъна в калта до глезените и се изправи. Успя да подаде глава над водата и пое въздух. Анакондата обаче отново го завлече под тъмната повърхност.

Този път Натан не направи опит да се противопостави на силата на змията. Доближи захапаната си китка до гърдите си и успя с другата ръка да хване чудовището за шията. След това заби левия си палец в най-близкото око на змията.

Тя се загърчи и за миг повдигна Натан над водата, а после отново го завлече под повърхността. Той не отслаби хватката си.

Хайде, гнусна гадино!

Успя да извие така захапаната си китка, че да натисне и другото око на змията. Натисна силно с двете си ръце, като се надяваше това, което бе учил за физиологията на влечугите, да е вярно. Натискът върху очите на змията чрез оптическите нерви трябваше да създаде у нея усещането, че се задушава.

Внезапно стягането на китката му изчезна и след миг бе изтласкан с такава сила, че се озова не само над водата, но направо върху брега, в който си натърти рамото. Извърна се и видя как в средата на потока плава върху повърхността бледа фигурка.

Тама!

Както се бе надявал, змията рефлекторно бе освободила и двамата си пленници. Натан влезе във водата, хвана детето за ръката и го притегли към себе си. Преметна го през рамо и бързо излезе на брега.

Положи мокрото телце върху брега. Детето не дишаше и устните му бяха станали лилави. Имаше пулс, но много слаб.

Натан се огледа наоколо с надеждата, че ще открие някого, който да му се притече на помощ. Не видя никого и разбра, че самият той ще трябва да съживи детето. Бе получил подготовка за оказването на първа помощ, преди да отпътува за джунглата, но не бе лекар. Коленичи до момичето, обърна го по корем и го натисна по стомаха. От носа и устата му изтече малко вода.

Удовлетворен от това, той обърна детето на гръб и започна да прилага изкуствено дишане уста в уста.

В този момент една от индианките, жена на средна възраст, излезе от джунглата. Бе нисичка, подобно на всички индианци, висока не повече от метър и петдесет. Черната и коса бе подстригана по обичайния начин на племето, като паница, а ушите й бяха украсени с пера и късчета бамбук. Видя белия човек, надвесил се над детето, и разтвори очи от удивление.

Натан имаше представа какво впечатление е създал. Изправи се тъкмо в момента, когато Тама внезапно започна да се съвзема, да повръща речна вода и да пищи от ужас и уплаха. Паникьосаното дете, все още не успяло да се освободи от кошмара, започна да го удря с малките си юмручета.

— Нищо ти няма — успокои той детето на родния му език и се опита да хване малките му ръчици. После понечи да обясни на жената какво се бе случило, но дребната индианка изпусна кошницата си, шмугна се в гъстите храсталаци до брега на реката и започна да издава уплашени викове. Натан разпозна тези викове. Индианците ги надаваха винаги, когато човек от племето станеше обект на нападение.

— Боже мой! — въздъхна Натан и затвори очи.

Още когато пристигна в това село преди четири седмици, за да се запознае с билкарските познания на стария шаман, вождът го бе предупредил да стои по-далеч от индианките. В миналото имало случаи, когато пришълци злоупотребявали с гостоприемството на местните жени. Дотогава Натан се бе придържал към този съвет, макар че някои от жените не криеха готовността си да споделят колибата му. Той бе висок над метър и осемдесет и имаше сини очи и коса с пясъчен цвят, които жените от това изолирано племе възприеха като необикновено.