Джеймс Ролинс - Кръвта на сатаната

— За Бога, Сам! Помислих си, че вече те няма — каза професорът и очите му се изпълниха със сълзи. Сам силно прегърна чичо си. Маги се усмихна, изтри сълзите от лицето си и вдигна от пода каубойската му шапка. — Не можех да си позволя да изгубя и теб — продължи Хенри, като разтриваше очите си.

— Няма защо повече да се тревожиш — отвърна Сам и разроши косата му.

— Заповядай. Беше я изтървал. — Маги му подаде шапката.

Той я взе и се усмихна неловко и смутено. После я нахлузи на главата си.

— Благодаря.

— Гледай само да не умираш втори път — предупреди го Маги и оправи шапката му.

— Ще се постарая — обеща той и я погледна в очите. — не се отдръпна от него, но и не се приближи повече. Пречеха и присъствието на професора и тежестта на пушката, преметната през рамо. Продължиха да се гледат в очите, но мигът започна да им се изплъзва. Маги стисна зъби. Омръзна и да се страхува. Опита се да се доближи до Сам, но той внезапно се обърна.

— Пуснете оръжията! — излая глас от мрака зад тях и в тунела се появи фигура с фенерче в ръка. Държеше в ръцете си Денал. До гърлото му бе опрян дълъг армейски нож от неръждаема стомана, върху чието острие се отразяваше светлината на факлите. Очите на момчето бяха изпълнени с ужас.

— Отера! — извика Хенри.

Норман тичаше в джунглата и се препъваше в храсталаците. Погледът му бе размътен от сълзи. Опита се да бъде по-незабележим, но сухите клонки и листа продължиха да пукат под краката му. Тичаше, без вече да се замисля дали някой ще го чуе.

Пред очите му още бе монахът, който рязко бе станал от ливадата. Мръсното копеле се бе преструвало на умряла лисица и бе изчакало Норман и Денал да се доближат до него, когато се бяха запътили към хеликоптера. Монахът бе успял да се нахвърли върху момчето, преди Норман да реагира, и от ръкавите на расото му изскочиха два дълги остри ножа. Норман реагира инстинктивно като уплашено животно. Бързо се отдалечи от нападателя и се скри в джунглата.

Едва след като малко се поуспокои, успя да осъзнае низостта на своята постъпка. Бе изоставил Денал. Дори не се бе опитал да избави момчето.

Логически можеше да оправдае постъпката си. Не разполагаше с оръжие и ако се бе опитал да окаже съпротива, по всяка вероятност и двамата с Денал щяха да бъдат убити. Със сърцето си обаче чувстваше, че се бе държал като страхливец. Спомни си очите на Денал, изпълнени с ужас. Как бе могъл да допусне това? По лицето му потекоха сълзи и почти го заслепиха. Джунглата внезапно изчезна и го огря светлина. Спря и избърса сълзите си. Когато зрението му се оправи, изстена.

Част от джунглата бе унищожена от взривовете на гранати и от автоматична стрелба. Наоколо се търкаляха множество разкъсани тела. Мъжки и женски. Все на инки. Миришеше на кръв, изпражнения и страх.

— Боже мой… — проплака Норман. По труповете вече бяха накацали мухи. Други бръмчаха във въздуха.

Някъде откъм лявата му страна се появи внушителен силует, може би мъртвец, решил да му потърси сметка. Норман се обърна, за да се противопостави на новата заплаха. Повече нямаше да бяга. Дори и да се опиташе, нямаше сили да го направи. Изтощен и обезверен, свлече се на колене.

Вдигна глава, и видя, че над него застрашително е издигнато копие. Златното му острие сияеше под ярките лъчи на слънцето.

Норман не се уплаши.

Извинявай, Денал.

— Пусни го! — каза Хенри на Отера и вдигна пистолета.

Ръцете и краката на момчето затрепериха, когато острието на ножа бе притиснато по-силно до гърлото му. По шията му потече струйка кръв.

— Не правете това, професоре! Иначе ще разпоря това момче от шията до корема!

Хенри изруга и отстъпи крачка. Очите на свещеника бяха изпълнени с безумие.

— Правете, каквото ви казвам и всички ще останат живи. Не ме интересувате нито вие, нито момчето. Интересува ме само златото. Аз ще го отнеса, а вие ще останете тук. Сделката не е ли справедлива? Те се поколебаха. Хенри погледна първо Маги, после — Сам.

— Може би трябва да направим това, което иска — прошепна Хенри.

Маги присви очи и се обърна към монаха с яростен глас.

— Закълни се! Закълни се върху кръста си, че ще ни пуснеш.

Отера я погледна намръщено и докосна сребърното си разпятие.

— Заклевам се.

Маги задържа поглед върху него дълго време, после внимателно положи оръжието си на земята. Хенри направи същото. След това групата отстъпи няколко крачки.

Отера отиде при оръжията им, блъсна Денал към тях. Момчето изохка и се прилепи до Маги.