Джеймс Ролинс - Кръвта на сатаната

— Как мислите, ще се получи ли нещо? — попита Хенри. Никой не му отговори.

— По-уместно е да се запитаме колко време ще продължи процесът — каза Норман. — Не вярвам въоръжените мъже в долината да ни предоставят цял ден на раз положение.

— Така е — съгласи се Хенри. — Трябва да организираме отбрана. Оттук има ли друг изход? — Погледна към отвора в другия край на тунела.

— Не, там не бива да отиваме — предупреди Маги.

Хенри се обърна към тях и разтри уморените си очи.

— В такъв случай ще ни трябва оръжие — промълви. — В хеликоптера видях сандък с гранати, но… — ученият не довърши мисълта си и поклати глава.

— Гранатите са хубаво нещо, професоре — каза Норман.

— Особено ако са повечко.

— Не — отсече Хенри. — Вече е рисковано да се ходи там.

— Рисковано е и да не се отиде — възрази Норман. — Ако действам бързо и предпазливо…

— И аз мога да отида — обади се Денал. — Сандъкът навярно е тежък.

— Двамата ще се справим без затруднения — увери ги Норман и даде знак на момчето да тръгват.

— Бъдете внимателни — помоли ги Маги.

— За това можеш да бъдеш сигурна — каза Норман. — „Нешънъл Джиографик“ не плаща премии за работа във военновременна обстановка. След това заедно с момчето тръгнаха бързо по коридора.

Хенри се завърна в храма.

— Тази структура по всяка вероятност използва геотермална топлина като източник на енергия — предположи той. — Удивително нещо наистина.

— По-скоро е ужасно нещо. Сега разбирам защо отец Де Алмагро го е назовал „Едемската змия“. Изкушава те, но зад неговата привлекателност се крие нещо страшно.

— Едемската змия? — присви вежди Хенри. — Откъде знаеш за този израз?

— Това е дълга история.

— Разполагаме с време — каза професорът и кимна към храма.

Маги се съгласи с него. Опита се да му разкаже без подробности за премеждията им, но някои моменти бяха твърде болезнени, в частност гибелта на Ралф. Лицето на професора ставаше все по-мрачно и същевременно по-делово, докато я слушаше. Накрая Маги му описа чудовищните създания, обитаващи съседната долина. Сподели с Хенри и теорията си.

— Не изпитвам доверие към този храм — завърши девойката. — Не само лекува, но и разрушава.

Хенри впери поглед в дългия коридор.

— Значи, отецът е бил прав. Опитал се е да ни предупреди за нещата, които ще намерим тук — заключи той. После започна да споделя своите преживявания. За времето, прекарано при монасите от абатството Санто Доминго. Гласът му потрепери, когато спомена патоложката Джоан Енгел, поредна жертва във вековната борба за притежание на това странно злато. Маги обаче усети нещо недоизказано в болката на професора. Реши да не му задава въпроси. След като свърши, Хенри погледна храма.

— Значи инките са построили тук това, за което е мечтал абатът. Структура, която е достатъчно могъща, за да установи връзка с някаква извънземна сила.

— Това обаче метал на бога ли представлява? — попита Маги, като кимна към Сам. — Или кръв на Сатаната? Каква е същинската му цел? Какъв е смисълът на създаването му?

— Дали не е някакъв експеримент? — започна да разсъждава на глас Хенри. — Нещо, което трябва да ускори нашата еволюция? Или да ни унищожи? По силите ли ни е да узнаем какъв разум направлява действията на храма? Или никога няма да разгадаем това…

В тунела се чу стърженето на подковани ботуши по каменния под и неясен говор. Бе изминало твърде малко време, за да се завърнат Норман и Денал. Хенри и Маги внезапно бяха заслепени от светлината на няколко фенера, запалени до изхода на тунела.

— Не мърдайте! — заповяда им един глас.

Маги и Хенри застинаха. Нима можеха да сторят нещо друго? Нямаше къде да избягат. Всъщност не смятаха в никакъв случай да изоставят Сам. Изчакаха нападателите да се приближат.

— Изпълнявай нарежданията им — предупреди я Хенри.

Ще изпълнявам, друг път, помисли си Маги, но не каза нищо.

До тях се приближи огромен мъж, който според описанието на професора можеше да бъде единствено абат Руис. Погледна Маги с пълно пренебрежение.

— Професор Конклин, вие отново доказахте, че сте съобразителен човек — каза абатът. — Признавам, че в това отношение сте по-добър от нас. Разбира се, на вас ви е по-лесно да развързвате езици. Тези инки се оказаха много опърничави хора. Както и да е, крайният резултат винаги е един и същ. Ето ни и нас!

Абатът тръгна към камерата. Спря се за миг и започна да я оглежда. Огромното му туловище започна да трепери. После падна на колене.