Джеймс Ролинс - Кръвта на сатаната

Като се доближи до монаха, незабележимо подхвърли късчето метал в мангала, сетне рязко се обърна и скочи. За нейно щастие скокът и бе успешен. Взривът бе далеч по-силен, отколкото очакваше. Бе повдигната във въздуха от взривната вълна и се сгромоляса върху каменния под. Падна върху ръцете и коленете си. Усети опарвания по гърба си и във въздуха се понесе миризма на изгоряла коприна. Веднага се обърна по гръб, за да охлади тялото си чрез допир в студения камък.

Мангалът зад гърба и се бе изкривил до неузнаваемост. Железните пръти се бяха разпилели. Един от тях дори се бе забил дълбоко в дървена носеща греда. Ехото от взрива бавно започна да затихва и звънът в ушите и премина в пищене. Погледна едрия монах. Бе проснат по гръб на няколко метра от нея. Повдигна измъчено ръка и отмести горящ въглен, полепнал върху корема му. Приседна. Половината му лице бе почерняло. Джоан първоначално помисли, че е от сажди. Човекът обаче изстена и тогава стана ясно, че кожата му е овъглена. Веднага се напука и под нея зинаха дълбоки червени рани. По врата му започна да се стича кръв. Боже мой! Джоан отмести поглед встрани.

Карлос въобще не бе пострадал. Бе успял не само да се изправи, но и да набере номер по телефона, закачен на стената, и да каже нещо на испански. Вероятно бе поискал помощ. След като приключи, постави слушалката на мястото и и се надвеси над ранения. Монахът се опита да го хване за панталона, но отецът се отдръпна и отиде при Джоан.

— Ставай! — подкани я за пореден път с пистолета. Джоан се изправи и изпъшка, след като обгорелият гръб на блузата и се отлепи от тялото и. Карлос се намръщи и нареди на Джоан да се обърне, за да може да огледа раните и. — Ще оживееш.

— Докога обаче? — попита тя с кисела усмивка. — Докогато отново решиш да ме убиеш? Какво всъщност се случи?

Карлос махна пренебрежително с ръка към стенещия на пода човек.

— Зелен е. Тепърва ще има още много да се учи.

Джоан сведе поглед, за да скрие удовлетворението си. Карлос мислеше, че монахът е виновен за взрива. Чудесно. Сега и предстоеше да направи следващата стъпка. Измъкна от яката си втората капчица злато, скри я под нокътя си и после бръкна в джоба си. Измъкна оттам цигарата, която Карлос и бе дал вчера. С треперещи пръсти я сложи в устата си.

— Нали нямаш нещо против? Карлос погледна гнусливо лежащия монах.

— Пуши. Ще минат поне няколко минути, докато дойдат да го приберат. — В ръката му се появи запалка.

Тя се приведе, запали цигарата си и кимна в знак на благодарност. Всмукна дима дълбоко и с видимо наслаждение.

— Така се чувствам по-добре — каза и издиша дима по посока на Карлос.

Забеляза, че той погледна огънчето на цигарата и. Зениците му леко се разшириха, когато усети миризмата на никотин.

Тя всмукна втори път и му подаде цигарата. Отново изпусна дима с наслаждение.

— Заповядай. На мен това ми е достатъчно.

Той прие цигарата и с надменна усмивка.

— За здравето си ли се опасяваш?

Тя повдигна рамене. Бе твърде напрегната и се боеше, че гласът и може да я издаде. Погледна късчето злато, прикрепено към долната част на цигарата на по-малко от сантиметър от запаления връх.

— Пуши спокойно — успя да промълви най-сетне.

Карлос повдигна цигарата в знак на благодарност. После се усмихна и я поднесе до устните си. Джоан отстъпи леко назад и присви рамене.

Видя как монахът дръпна силно от цигарата и пое дълбоко дим. Огънчето и се нажежи до червено. Джоан отскочи встрани, когато видя как бялата хартия започна да изгаря в непосредствена близост до златното петънце.

Този взрив не бе толкова силен, колкото предишния. Все пак Джоан падна на колене.

Извърна се. Ушите и повторно забучаха. Карлос все още стоеше изправен, но на мястото на лицето му вече имаше дълбока, подобна на кратер, дупка. Димяща развалина. После падна по гръб, като се сгромоляса върху обгорелия монах, който запищя неистово.

Джоан се изправи и повдигна пистолета. Огледа набързо раните на дебелия монах. Изгаряне от трета степен върху шейсет процента от повърхността на тялото. Човекът бе вече мъртъв, но все още не го знаеше. При такова изгаряне бе невъзможно да оживее.

— Май играта с огъня може понякога да бъде и неприятна, нали?

Вдигна пистолета и се прицели в точката между очите му. Монахът я погледна ужасен и изгуби съзнание. Тя въздъхна и прибра пистолета. Не и бе по силите да направи това дори когато ставаше дума да се спестят болките на един човек. Заряза монаха.