Джеймс Ролинс - Кръвта на сатаната

Норман стигна до края на стената от вулканичен базалт, пое си дълбоко дъх и бързо прекоси няколкото метра открито пространство, делящи го от другите скали. Скри се отново в сенките и зачака около него да засвистят куршуми. Бе сигурен, че са го забелязали. Не се случи нищо. Подпря се за миг на скалата. Претегли с ръка парчето вулканичен камък, което държеше, и се замисли дали постъпката му е умна. Не изчака страхът да го скове и продължи да се движи напред, като пълзеше като рак в сянката на базалтовите скали.

След като реши, че е изминал достатъчно голямо разстояние, позволи си да надникне иззад скалите. Бе преценил точно разстоянието. Огромната маса на хеликоптера го делеше от бандита. Прехвърли се през тях колкото се може по-тихо. Шумът, който издаде при това движение, му се стори силен, но знаеше, че си внушава това. Трябваше да излезе на открито.

Затича се, притиснал камъка към гърдите си. Сърцето му туптеше толкова силно, че навярно и инките от селището можеха да го чуят. Професорът и бандитът се оказаха с гръб към него. Бяха се втренчили в джунглата. Бандитът с расото изпусна облаче дим.

Норман си пое дъх и захапа устната си. Можеше да започне да пълзи бавно, а можеше и да се опита да тича. Кракът обаче все още го наболяваше и не бе сигурен дали ще може да тича достатъчно бързо. Тръгна с предпазливи крачки към бандита.

Бе само на една ръка разстояние от него, когато наоколо сякаш всичко се взриви. Цялата долина се изпълни с взривове. Центърът на джунглата сякаш избухна. От небето заваляха пламтящи отломки.

Норман не можа да скрие удивлението си и шумно въздъхна. Бандитът го чу, изви се на петата си и приклекна. Норман видя насочен срещу себе си пистолет.

— Пусни камъка! — заповяда човекът.

Бе излишно да му дава такова нареждане. Камъкът и без това бе започнал да се изхлузва от уморените му пръсти. От джунглата се раздадоха писъци и викове. И много изстрели от огнестрелно оръжие. Норман срещна погледа на Хенри. Професорът имаше вида на победен човек, изгубил всякакви надежди.

— Съжалявам, професоре — каза Норман.

Сам веднага спря, когато в долината се раздаде първият взрив. Видя и дъжда от пламтящи отломки.

— Какво, по дяволите… Приклекна.

Денал последва примера му.

— Та те нападат селището! — извика Маги.

Очите и бяха широко отворени.

— Чичо Ханк никога не би направил такова нещо — каза Сам.

— Ами ако не е професорът? Ами ако някой друг е видял сигналните огньове? Крадци или иманяри например. Нищо чудно това да са същите мръсници, които започнаха да копаят тунел в обекта. Може да са прихванали нашата радиовръзка.

— Какво ще правим? — попита Сам.

— Ще ги спрем — отвърна Маги. Погледът и бе изпълнен с решителност. Кимна по посока на хеликоптера, частично закрит от джунглата. — Ако това нещо излезе от строя, няма да има къде да ходят. Сетне ще се обадим на професора и ще му кажем да дойде тук с армия или полиция. Не можем да им позволим да убият и ограбят това, което открихме тук.

Сам кимна в знак на съгласие.

— Права си. Ще трябва поне да се опитаме да направим това. Ще отида да разузная местността и да проверя какво става.

— Не, няма да се делим — противопостави се Маги. Сам се намръщи, но тя не промени решението си.

— И аз ще дойда с вас — каза Денал. Сам реши, че той не се прави на герой. Просто не искаше да остава сам. Особено гол и невъоръжен.

Сам се изправи и огледа долината.

Откъм джунглата се разнесе автоматична стрелба. Чуха се и силни експлозии и към небето полетяха камъни и дървета. Чуха се и бойните викове на инките, смесени със стенанията на умиращите.

— Добре — съгласи се Сам. — Няма да се делим. Не трябва обаче да вдигаме шум. Ще се промъкнем в джунглата и ще се доближим до хеликоптера, доколкото е възможно. Ще трябва да разберем дали някой го охранява. Маги кимна и тримата се отправиха на път.

Сам ги поведе по пътеката и след малко прекосиха храсталаците и се озоваха в джунглата. Докосна устните си с пръст и поведе останалите само със знаци. В джунглата звуците бяха заглушени.

Като се привеждаше, Сам тръгна през гъсталака. Трябваше да стигнат до хеликоптера, преди крадците да завладеят селището. Дано да имаше оръжия в хеликоптера. Ако трябваше да задържат долината преди идването на чичо Ханк, щяха да им трябват оръжия.

Джунглата се разреди. Наближаваха края и. Сам забави ход. Не трябваше да позволява да го пленяват. Даде на спътниците си знак да спрат и измина остатъка от разстоянието сам. Тъкмо отместваше една папрат, когато чу познат глас: