Джеймс Ролинс - Кръвта на сатаната

Вече в безопасност, Маги се обърна и погледна към отвора. Видя как абатът стреля от упор в черепа на съществото, което я бе нападнало. То падна на земята и започна да се гърчи. После Руис отправи поглед към гората, където неговите хора все още се опитваха да спасят кожите си. Даде им гръб и се затича към тунела, към Маги. Забеляза я и очите му се изпълниха с гняв и ненавист. Никой не можеше да си позволява да се гаври с испанската инквизиция. Когато абатът достигна входа, Маги се отдалечи. Затлъстелият мъж се бе запъхтял и дишаше тежко.

— Мръсна кучка! — изруга, извади пистолета и направи крачка към входа. Боже мой! Нямаше къде да избяга!

— Ще си платиш за това! Гарантирам ти го! — каза абатът, но внезапно изохка. Нещо го бе хванало и дръпнало назад. Руис неволно стреля, куршумът рикошира в стената и изсвистя покрай ухото на Маги.

Раздаде се ужасяващ писък, когато абатът бе измъкнат от тунела и захвърлен в долината. Огромно бледо чудовище, очевидно групов водач, държеше в китката си парче плат от скъпото ловно яке на абата. С другата си ръка го бе хванало за гърлото. Скоро се появиха други чудовища и множество остри като бръсначи нокти се протегнаха към вечерята. Пистолетът на абата бе избит от ръката му. Писъците му постепенно заглъхнаха, когато групата започна да се отдалечава от входа на тунела. След малко в отвора се появи бледо лице с кръв по устата, изсъска срещу Маги и се отдалечи, за да не пропусне предстоящото пиршество. Маги се отстрани от стената и застана с гръб към изхода.

Чу болезнен писък, постепенно преминаващ в бълбукане. Ускори крачка и тръгна към факлите. Крясъците и воят започнаха да затихват зад гърба и.

Когато стигна до входа на храма, видя пазача. Той пристъпи крачка към нея и насочи пушка към гърдите и. Тя видя, че очите му са изпълнени с ужас.

Хенри за миг се озова до него и притисна дулото на пистолет в тила му. Бе оръжието, взето от монаха, останал на пост при хеликоптера.

— Тя просто изхвърли боклука. Да не би да не одобряваш това?

Човекът пусна оръжието си и падна на колене.

— Не — отговори.

— Така е по-добре — каза Хенри, пристъпи крачка напред и подритна оръжието към Маги. — Знаеш ли как да го използваш?

— Аз съм от Белфаст — отвърна Маги и взе пушката. Провери пълнителя, пъхна патрон в патронника и я преметна през рамо.

— Ти можеш ли да пилотираш хеликоптер? — обърна се Хенри към пленника си. Човекът кимна утвърдително. — В такъв случай ще оживееш.

От пещерата внезапно се раздаде стон. Хенри и Маги се обърнаха. Златната пелена и златната пъпна връв бяха започнали да се отделят от тялото на Сам. Металът се отлепваше от кожата и бавно се издигаше към сферата. Пленникът насочи поглед към храма, зина от изненада и започна бързо да се кръсти.

— Започна да диша — каза Хенри и се запъти към храма. Маги го хвана за лакътя.

— Внимавайте — каза му. — Не знам дали не е все още рано да се намесваме. Думите и бяха изпълнени с напрежение. Дали можеше да си позволи да храни надежда?

Сам се приповдигна на лакът. Погледът му не бе фокусиран. С другата си ръка докосна лицето си, сякаш, за да го почисти от паяжини. Издаде тих стон и започна да мига.

— Как си, Сам? — попита го Хенри и му стисна ръката.

— Чичо Ханк, ти ли си?

Сам се изтласка от олтара и погледът му най-после се проясни.

— За Бога, главата ми ще се пръсне от болка…

— Движи се бавно, Сам. Не бързай — каза Маги. Сам стъпи с крака на пода и изстена още веднъж.

— Бих могъл да поема цяла кофа с аспирини — каза и като че ли започна да разбира къде се намира. Надигна глава и втренчи поглед в златната сфера. — Какво правя тук?

— Не си ли спомняш нищо? — попита разтревожено Маги. Сам изглеждаше добре, но дали не бе получил някакво скрито увреждане?

Сам погледна намръщено гърдите си. Пръстите на дясната му ръка докоснаха дупката на якето, пробита от куршума. Пъхна пръст в отвора, а после разкопча якето. От раната нямаше и следа.

— Бях застрелян — каза. Думите му обаче прозвучаха по-скоро като въпрос.

— Така е. Ти умря, но храмът те излекува — обясни Маги.

— Умрях ли? Маги и Хенри кимнаха утвърдително. Сам се изправи на крака, леко се олюля, но бързо възвърна равновесието си. Започна да се движи с бавни крачки. — Като покойник не би трябвало да се оплаквам от дребни главоболия — каза и тръгна към тях.

Хенри притисна своя племенник към гърдите си. Прегръдката им бе неудобна, тъй като професорът държеше пистолет в дясната си ръка.