Джеймс Ролинс: Кръвта на сатаната

— Побързайте! — изкрещя фотографът. — Те са по петите ви!

Хенри има глупостта да се обърне. Най-бързите създания вече ги бяха обградили от двете страни. Подир тях се мъкнеха други, по-едри, с тояги и камъни в ръце.

Хенри едва не падна, като повлече и спътниците си. Те все пак успяха да го удържат. Причерня му пред очите. Сам и Маги започнаха едва ли не да го влачат.

— Пуснете ме… Спасявайте се сами…

— Да, да, разбрахме — каза Сам.

— Ти за какви ни взимаш? — отвърна Маги. На Хенри отново му прилоша за няколко секунди.

След малко усети как нечии ръце го вкарват в хеликоптера. Почувства силно въздушно течение и разбра, че витлата се бяха завъртели. Покрай главата му нещо силно издрънча.

— Замерват ни с камъни — разтревожи се Норман.

— Обаче не смеят да се приближат! Страх ги е! — добави Маги.

Голям камък издрънча по фюзелажа на машината. Целият хеликоптер се разтресе.

— Е, вече са доста близко — каза Норман на пилота. — Хайде, вдигни тази птичка във въздуха! Хенри седна в едно кресло и чу хлопването на вратата.

— Сам… Някой го потупа по рамото, помогна му да се намести удобно и закопча ремъка около тялото му.

— Тук съм — каза Сам усмихнато. До него бе Маги.

— Слава Богу! — въздъхна Хенри.

— На кой бог благодарите? — попита ухиленият фотограф.

Хеликоптерът внезапно се разлюля. Не поради замерването с камъни, а вследствие на рязкото излитане. Първо се наклони, а после бавно започна да се издига. Един последен камък издрънча по хълбока му.

— Прощална целувка — произнесе с облекчение Норман и изгледа от прозореца кривящата се и ревяща тълпа под тях.

Вертолетът набра височина и излезе извън обсега на камъните. Хенри отиде до прозореца. Джунглата гореше. Димът и парата бяха изпълнили цялата долина. Гледката наподобяваше Дантевия ад. Изпита не само успокоение, но и скръб. Бяха изгубили много неща.

След малко се издигнаха над планината и започнаха да се отдалечават от нея. Успяха!

Навлязоха в пространството между двата съседни върха. Чу се внезапен грохот и хеликоптерът сякаш подскочи, а роторите му заскърцаха. Хенри не успя да запази равновесие. Машината започна да се мята. Пилотът изруга и се зае с контролните лостове. Всички останали стиснаха така силно седалките, че ръцете им побеляха. След малко металната птица възвърна устойчивостта си и продължи нормалния си полет.

Хенри зае отново мястото за наблюдение. Въздъхна дълбоко. Не от уплаха, а от почуда.

— Трябва да видите това!

Другите се присъединиха към него. Сам се надвеси до главата му и сложи ръка на рамото му. Хенри го потупа по ръката и дори за миг я стисна.

— Това е невероятно. И много красиво — коментира Маги.

От двата съседни вулкана се издигаха два еднакви стълба от разтопени скали. Гледката бе впечатляваща.

Хенри най-после се отпусна спокойно в креслото си. Затвори очи и си помисли за брат Де Алмагро и за неговите предупреждения. Монахът бе жертвал собствения си живот, за да прегради пътя на злото.

— Предсмъртната ти молитва бе чута, приятелю. Почивай в мир — прошепна Хенри, като погледна горящите небеса.

Малкият едномоторен самолет, стар пайпър саратога, се насочи към пистата. Под крилете му се простираше град Куско, плетеница от улици, по които се редуваха блестящи многоетажни сгради и стари кирпичени къщи. Макар гледката да бе успокояваща, Сам се отмести от прозореца. През този ден бе летял много. Още когато напуснаха вулканичната падина, чичо му използва радиостанцията на хеликоптера, за да се свърже с властите и да ги помоли да предупредят базовия лагер за опасността от изригващите вулкани. Филип бе изпаднал в паника. Индианците бяха започнали да се евакуират и Хенри нареди на възпитаника на Харвард да замине с тях. Горивото на хеликоптера бе твърде малко, за да си позволят още едно кацане и излитане. Филип, почти разплакан, продължи да моли за помощ, но Хенри бе непреклонен. Трябваше да се завърне в Куско колкото се може по-скоро.

На малко летище до Мачу Пикчу професорът уреди смяната на самолета, като нае малкия едномоторен самолет и пилота му за пътуването до Куско.

Въпреки това полетът до този град им отне почти ден.

Когато самолетът започна да се спуска към пистата, Сам се размърда в малката кабина, като внимаваше да не събуди подпрялата се на рамото му Маги. Бе заспала, както и всички останали пътници на самолета. Сам завидя на способността им да си почиват. Той не можа дори да подремне. Мислите, му бяха заети със случилото се през последните двайсет и четири часа. Той бе умрял.