Джеймс Ролинс - Кръвта на сатаната

Все още не успяваше да осмисли напълно това, да си спомни нещо, случило се през липсващия час от неговия живот. Спомняше си единствено как му причерня в нивата с киноа, как бе получил рана от куршум в гърдите и как после се събуди върху златния олтар. Не можа да си спомни бели светлини и небесни хорове.

Намръщи се. Нямаше право да се сърди на съдбата заради тази празнота в спомените си. Беше жив. И не само жив, а в компанията на заспала до него красива червенокоса ирландска археоложка. Нежно отмести с пръст къдрица от лицето и. Може би бе редно да я събуди, тъй като предстоеше кацане. Не искаше обаче да го направи. Близостта с нея му бе приятна. Отдръпна пръсти от косата и и си наложи да не мисли за това. Не се знаеше как отсега нататък ще протекат съдбите им. Малкият самолет с леко подскачане се озова върху пистата за приземяване.

Забавянето на скоростта и скърцането на хидравличните спирачки събудиха пътниците. Започнаха да надничат през малките прозорчета.

— Пристигнахме ли? — попита Маги и се прозина. — Струва ми се, че заспах преди малко.

— Добре дошла в Куско — каза Сам. На него обаче полетът се бе сторил безкраен.

Пилотът се свърза с контролната кула и самолетчето бавно се затътри към терминала. Професорът разкопча колана си, протегна се, и започна да си пробива път между седалките.

Вероятно сега изготвя нови планове, помисли си Сам. Преди това бе попитал чичо си защо трябва да отпътуват толкова бързо за Куско, но той не пожела да му отговори. Сам продължи да го разпитва, но Маги му даде знак с ръка да не проявява настойчивост.

Сам погледна Маги. Тя бе втренчила въпросителен поглед в чичо му. Кое не бе наред? Какво още не бе им разкрил?

— Кои са тези хора? — попита седналият зад тях Норман.

Сам погледна през прозореца. До терминала се бе събрала малка тълпа. Половината посрещачи бяха облечени в кафявите униформи на местната полиция и бяха преметнали пушки през рамо. Други хора държаха в ръце фотокамери и микрофони. Останалите представляваха смесица от местни жители и хора, облечени прекалено топло за сезона, с вид на държавни служители. Очевидно обажданията на чичо му бяха предизвикали голямо оживление.

Самолетът спря до посрещачите, а пилотът излезе от кабината и се приближи до вратата. Хенри размени няколко думи с него, след което пилотът отвори вратата и освободи лоста, който придържаше стълбите. Сам чу как фотокамерите затракаха като картечници на фона на глъчката от човешки гласове. Чичо му се задържа за миг пред вратата и се обърна към тях:

— Дойде време да се срещнем с медиите, приятели. Не забравяйте за какво се договорихме относно отговорите.

— Нямаме коментари — каза Норман.

— Точно така — каза професорът. — Докато случилото не се изясни, ще разговаряме само с властите.

Всички закимаха с разбиране. Сам нямаше желание да обсъжда възкресението си с представителите на международната преса.

— В такъв случай да тръгваме — каза Хенри. Останалите го последваха.

Хенри слезе от самолета и затвори очи. Макар да грееше силно слънце, светлината на лампите и светкавиците го заслепи. Чу гласове, говорещи на английски, испански, португалски и френски. От журналистите ги отделяше полицейски кордон.

Хенри започна да търси едно лице из тълпата. Джоан. Надяваше се телефонното му обаждане на властите в Куско да не е закъсняло. По време на полета бе чул по радиото само откъслечни новини. Военните нахлули в абатството и после последвал огромен пожар. Имало много жертви, но подробности така и не бяха съобщени.

Продължи да стиска юмруци, докато вървеше по пистата. Оглеждаше тълпата от репортери, правителствени служители и случайни зрители. Не видя нито едно познато лице. Опита се да сдържи сълзите си. „Не искам това да ми се случва отново.“ Докато продължаваше напразно да търси с поглед Джоан, в гърдите му се появи болка, смес от горчивина и усещане за вина. Тази болка му бе позната. Бе я почувствал и преди, при смъртта на Елизабет. Доскоро смяташе, че отдавна се бе примирил със смъртта на жена си, обаче страхът му за съдбата на Джоан отново внесе смут в душата му. Всъщност болката му никога не бе преставала. Той просто я бе скътал дълбоко в душата си поради грижите за Сам.

Какво щеше да прави сега? Сърцето му бе изпепелено. Никъде не виждаше Джоан. Пред него се появи човек в строг сив костюм и му подаде ръка.

— Професор Конклин, аз съм Едуърд Джерънт, служител в протоколната служба на посолството на САЩ. Предстои ни дълъг разговор.