Джеймс Ролинс - Кръвта на сатаната

— Има въпроси, на които не са дадени отговори — отвърна Маги и докосна бузата му. — Сам, ти в действителност не избяга от смъртта. Никой от нас не може да избяга от смъртта. Тя е някъде там и ни чака. Дори инките не успяха да избягат от нея. В продължение на години аз се опитах да направя това, вие с чичо ти също се барикадирахте срещу нея. И двата подхода не са разумни, защото Смъртта в крайна сметка винаги побеждава. Ако правим опити да и се противопоставим, само си утежняваме живота.

— Какво да правим в такъв случай? — попита я той с умолителен поглед.

Тя тъжно въздъхна.

— Трябва да се стремим да живеем колкото се може по-пълноценно. — Тя го погледна в очите. — Трябва просто да живеем, Сам.

Той почувства нов прилив на сълзи.

— Не мога да те разбера. Как…

— Сам — прекъсна го Маги и докосна устните му с пръст. Одеялото се свлече от плещите и.

— Какво?

— Просто замълчи и ме целуни.

Думите и го развълнуваха. Наведе се. Потъна в нейната топлота и започна да разбира смисъла на казаното от нея преди това.

Първо я целуна нежно, после — по-страстно. Усети бучене в ушите си. Ръцете му я притиснаха към него, а тя го прегърна през шията, разроши косата му и събори каубойската му шапка. Притиснаха се плътно един към друг и между тях не остана никакво пространство. В този миг сърцето на Сам проумя истината. Ето я причината, поради която трябва да живеем.

В тази целувка нямаше скръб. Нямаше чувство за вина. Нямаше смърт.

Имаше само живот. Нещо, което ги изпълваше с радост.

На три етажа под главната лаборатория един мъж с дълга бяла престилка се приближи до комплекс от частни лаборатории. Постави длан върху синята електронна ключалка и изчака четящото устройство да освети пръстите му. Светлината от синя стана зелена. На един дисплей с малки зелени букви се появи името му:

Включи се електрическа брава. Значи компютризираният охранител го допускаше. Докторът отдръпна дланта си и натисна дръжката. Въздухът в пространството зад вратата бе изтеглен и при отварянето и се чу нещо като въздишка. Ученият на средна възраст се видя принуден да вложи повече сила при отварянето, тъй като и съседните помещения имаха отрицателно въздушно налягане. Това бе предпазна мярка, целяща да предотврати излизането на потенциални биологически отрови извън лабораторията. За този проект не бяха жалени пари. Една подкрепена от Пентагона правителствена институция бе инвестирала близо милиард долара в него. На лицето на доктора се появи усмивка. Знаеше, че немалка част от тези пари се заделяше за неговата заплата.

Рамото му го заболя, когато отвори вратата докрай. Намръщи се и изчака тя да се затвори зад него. Разтри мястото на раняването. Куршумът, който го бе улучил в коридорите на „Джон Хопкинс“, бе наложил четири хирургически операции. Макар и понякога раната да го болеше, той не се оплакваше. Не само бе оцелял, но и бе успял да запази малко количество от веществото Z, образеца, използван при пробата с електронния микроскоп.

След като вестта за откритието му стигна, до когото трябва, на доктор Къркпатрик бе позволено да изчезне. Бе съобщено, че е умрял, и бе прехвърлен на Западното крайбрежие, в Института за генетични изследвания в Станфорд. С височайше правителствено разрешение му бяха отпуснати лаборатория и четиринайсет подчинени.

Дейл продължи да върви към офиса си, като задмина лабораторните помещения. Когато мина покрай компютърната стая, чу тихото бръмчене на четирите компютъра „Крей“, които обработваха ежедневните данни, събирани от устройството за изследване на генната последователност. Проектът за човешкия геном бе детска гатанка в сравнение с това, с което се бе заела неговата лаборатория. Той смяташе, че ще му трябват още четири години, за да научи кода, но разполагаше с това време. Започна да си подсвирква, за да наруши безмълвието на празната лаборатория. С помощта на кодирана карта отвори вратата и влезе в персоналния си офис.

Съблече престилката си и я остави на закачалката. После разхлаби вратовръзката си и нави ръкавите си. Отиде до бюрото и се отпусна с въздишка на тежкото кожено кресло.

Искаше да издиктува последната част от годишния си отчет, за да може Марси да го напише още на следващия ден. Отвори едно чекмедже и извади оттам малкия си личен диктофон. Натисна едно копче и поднесе микрофона до устните си.