Джеймс Ролинс - Кръвта на сатаната

— Да вървим! — каза Сам и махна с преобразуваната си кама на спътниците си.

Маги, твърде развълнувана, за да говори, кимна утвърдително. Намести пушката на Сам на рамото си и го последва.

Камапак тръгна напред и прекоси малка полянка с дива киноа, високопланинска разновидност на пшеницата. В основата на скалата имаше редки храсталаци и вулканични скали. Виждаха се вулканични отвори, пожълтели от серни налепи. Въздухът бе топъл и влажен. Обстановката наподобяваше вмирисана сауна.

Срещнаха се с другите двама инки в началото на пътеката, водеща към тунела. Докато Камапак им обясняваше нещо, Сам разгледа копията им. Върховете им бяха златни, досущ като острието на камата. Което бе по-важно, не бяха окървавени. Сам се опита да подслуша разговора, но не разбра нищо. Шаманът най-сетне даде знак на двамата мъже да се приберат в селото и поведе групата нагоре.

Сам спря Камапак с докосване по рамото.

— Денал?

В отговор шаманът просто поклати глава, посочи с пръст нагоре и продължи изкачването.

— Какво мислиш? — попита Маги.

— Не знам. Отговорът очевидно се крие там.

— В храма ли? — Маги погледна с тревога отвора над тях.

Сам мрачно кимна и двамата последваха Камапак по стръмната виеща се пътека. Не разговаряха повече, защото дишането им и така бе затруднено. Сам усети как хватката му върху дръжката на ножа отслабва. Зад него се чуваше тежкото пъхтене на Маги. Мускулите на краката му едва издържаха на напрежението и умората.

Само на Камапак му нямаше нищо. Привикнал отдавна на горещината и влагата, шаманът се движеше с лекота. Стигна до отвора преди тях и ги изчака там. Започна да говори нещо, когато пристигнаха. Единствената дума, която Сам разбра, бе „Инти“, името на бога на слънцето.

Сам изгледа селото отвисоко. Наполовина покрито от джунглата, то почти не се забелязваше. Внезапно отляво пламнаха едновременно няколко малки огньове и димът им се понесе към вулканичния хребет. Това бяха сигналните огньове. Браво на Норман, помисли ри Сам.

— Да се надяваме, че скоро ще видим тук чичо ти — каза Маги. После сръга Сам. — Хайде, да влизаме.

Камапак запали факел и ги поведе. Тунелът бе достатъчно широк, за да могат четирима души да се движат един до друг. Нямаше завои. Стените около тях бяха от гладък вулканичен камък.

— Това е тунел от лава — каза Маги, като докосна камъка.

Сам кимна и посочи напред. Мракът първоначално изглеждаше непроницаем. Когато обаче очите му започнаха да привикват към тъмнината, видя някъде далеч пред себе си слаба светлинка. Слънчева светлина.

— Норман бе прав — каза. — Тунелът води иди към друга долина, или към пещера, открита към слънцето.

Преди Маги да реагира, Камапак спря и запали два факела, закрепени на дясната стена. Бяха поставени от двете страни на входа на малка пещера, която Сам и Маги не бяха забелязали в мрака, Камапак коленичи пред входа.

Когато пламъците се разгоряха, от страничната пещера се появи сияние в тунела. Привлечени от него като пеперуди, Сам и Маги тръгнаха напред. Сам достигна пръв входа. Препъна се и спря, когато видя какво има вътре. След като стигна до него, Маги го стисна за ръката. Пръстите и се впиха в нея.

— Храма — прошепна тя.

В съседната пещера имаше нещо, което можеше да накара всеки човек да осъзнае своята незначителност. Иначе пространството не бе особено голямо — размерите му бяха като на гараж за два автомобила. Всички повърхности обаче — подът, таванът, стените — бяха покрити със злато. Пещерата бе буквално златна! Дали вследствие на играта на светлините, или поради някакво друго свойство златните покрития създаваха впечатлението, че текат и се разливат. Никъде не се виждаше намиращата се под златото вулканична скала. В средата на стаята бе разположен масивен златен блок, очевидно олтар или ложе. Горната му част бе леко вдлъбната така, че да съответства на човешката физика. Над олтара, подобно златен канделабър, висеше сфера от филигранно злато. Провесените от нея нишки образуваха плетеница. Сам реши, че наподобява торбичка за паешки яйца. Изглеждаше по-скоро органична, отколкото метална. Плетеницата бавно се движеше на светлината на фенерчето.

— Къде е Денал? — попита Маги.

Сам, все още твърде шокиран, поклати глава. С ножа си със змиевидно острие посочи централния олтар.

— Не виждам кръв.

— Слава Богу! Тогава да… — Маги внезапно отстъпи крачка. От плетеницата над олтара се подаде малка спираловидна златна нишка и се протегна към Сам. — Не мърдай — промълви Сам и също застина. Златната нишка, подобно на пипало, търсещо нещо, започна да налучква пътя си. Изглеждаше привлечена от камата на Сам. Проточи се толкова, че да докосне един от зъбите на златната змия. Златната скулптура веднага се стопи подобно разгорещен восък. Дръжката изстина в ръцете на Сам, сякаш нещо засмукваше топлината и. Сетне златото възстанови предишната си форма и се превърна в острие. Нишката се отдръпна и се прибра на мястото си, подобно конец в рибарска макара.