Джеймс Ролинс - Кръвта на сатаната

Камапак, застанал до краля, се свлече на колене и започна да се кланя на Сам. Същото направи и тълпата. Отново челата на индианците докоснаха каменния под.

Пачакутек отпусна жезъла си и пристъпи към тях с широко разтворени ръце.

— Инти ви благослови! Слънчевият бог на мочиките се вслуша в желанията ви. Вие сте избраниците на Инти — каза кралят, отиде до Сам и му подаде ръка. — В нашия дом сте в безопасност. Всички!

— Къде е Денал? — попита Маги.

Пачакутек я чу.

— Говориш за момчето. То не е навършило четиринайсет години. Твърде е млад, за да стане „уарачикой“ — приключи кралят и се усмихна, сякаш тези думи обясняваха всичко.

Сам се намръщи. Уарачикой бе празненството, когато момчетата достигаха мъжество. Тогава получаваха своята „уара“, набедреника, полагащ се на зрелите мъже.

— Защо смяташ, че е „твърде млад“?

Отвърна му Камапак, а Норман продължи превода.

— Бе взето решение момчето, подобно на всички деца от племето, да бъде отведено в храма. Ще бъде предадено направо на боговете.

— Имат предвид принасяне в жертва — каза уплашено Маги.

— Кога трябва да се направи това? — попита Сам.

Пачакутек погледна слънцето. Златният му диск вече бе изгрял изцяло над ръба на вулкана.

— Това вече е сторено. Момчето е при боговете.

— Не — каза Сам и направи крачка напред.

Реакцията му обърка краля.

— Нима Инти няма такова желание?

— Не — повтори Сам още по-силно.

— Трябва да отидем в този храм — каза Маги. — Може би е все още жив.

Сам се съгласи с нея:

— Отведете ни в храма — каза на Камапак и Пачакутек.

Кралят нямаше как да възрази на един божи избраник. Махна с ръка към шамана.

— Там ще те отведе Камапак.

— И аз ще дойда с теб — каза Маги.

— И аз — добави Норман, макар да не се държеше много здраво на краката си. Уморителните и напрегнати събития му се бяха отразили. Сам обаче не се съгласи.

— Норман, ти остани тук, тъй като говориш местния език. Накарай инките да запалят сигнален огън на най високото, място, така че да ни открие хеликоптерът. — После измъкна от джоба си портативната радиостанция. — Свържи се със Сайкс и му обясни какво става. Което е най-важно, нека чичо Ханк дойде тук веднага.

На Норман видимо не му стана приятно, че го натоварват с такива отговорности, обаче не възрази.

— Ще направя всичко, което е по силите ми.

Сам потупа фотографа по рамото и сетне двамата се отдалечиха с бързи стъпки, като не пропуснаха да вземат карабината.

— Пазете се, там става нещо странно! — извика Норман. Това Сам го знаеше. Достатъчно му бе да погледне златната змия, в която се бе превърнало острието на ножа му. Слънцето се отразявате върху острите и зъби.

Изтръпна, защото си спомни отдавна изречени думи. „Пазете се от Змията Едемска“.

Хенри се затътри към разрушения подземен храм. Върхът на хълма бе хлътнал. Натриевите лампи осветяваха склона, където работниците все още продължаваха да копаят спасителен тунел.

В ушите му все още кънтяха обясненията на Филип. „И тогава храмът започна да се разпада. Не можех да направя нищо…“

Филип се бе появил веднага, след като професорът слезе от хеликоптера. Изражението на лицето му издаваше едновременно чувство на облекчение и срам. Приличаше на куче с подвита опашка. Хенри скоро престана да обръща внимание на безкрайните обяснения на студента. Смисълът им бе напълно ясен: не съм виновен. Накрая докосна Филип по рамото.

— Справили сте се прекрасно, господин Сайкс. Като се отчитат обстоятелствата, действали сте точно така, както трябва.

— Нали? — отвърна Филип и се наслади на похвалата. Сетне замълча. Стана му приятно, че вече е напълно оневинен.

Хенри обаче знаеше, че студентът премълчава някои неща. Бе чул някои от критичните коментари на индианските работници. Владееше достатъчно добре местния индиански диалект и разбра, че тези хора презират Филип. Предполагаше, че ако ги разпита, щеше да научи една малко по-различна версия за събитията от последните няколко дни. Версия, при която Филип нямаше да изглежда кристално чист. В момента обаче имаше по-важни грижи.

Двамата му пазачи вече не размахваха пистолети, но държаха ръце на кобурите. Руис непрестанно сумтеше и пъхтеше. Високата надморска височина и катеренето видимо измъчваха тежкия възрастен мъж.

Когато стигнаха до черния отвор на тунела на ската на погребания храм, посрещна ги мъж в кафявите роби на монах. Имаше красиво лице и студени очи, които сякаш пронизваха всичко.