Джеймс Ролинс - Кръвта на сатаната

Джоан навярно усети объркването му, защото започна да говори много бързо, дори припряно.

— Прочетох и раздела, в който Прометей убива Великата змия. Спомняш ли си това? Спомняш ли, че огънят се оказа последното средство?

Хенри се стъписа, тъй като внезапно схвана какво имаше предвид Джоан. Великата змия. Едемската змия. Проумя, че тя му обясняваше как можеше да унищожи Кръвта на Сатаната.

— Спомням си, разбира се. Но все си мислех, че това е дело на Херкулес. Сигурна ли си, че изводът ти е правилен?

— Съвсем определено. Прометей и видя сметката. Трябваше да видиш илюстрацията в учебника. Въздействието е като от пластичен взрив.

— Да, да, разбирам.

Хеликоптерът внезапно и рязко потрепери. Хенри подскочи в креслото си. Шасито му със силен шум се удари в гранитната плоча и после се успокои. Абатът се развика, все още опитвайки се да заглуши звука на моторите.

— Доста дълго говорихте! Вече кацнахме! После се обърна към пилота и прокара ръба на ръката си покрай гърлото.

Хенри разбра, че ще го прекъснат.

— Джоан!

— Да, Хенри?

Стисна микрофона и реши да и каже думи, които дотогава бе казал само на една жена.

— Искам само да знаеш, че аз те… — започна.

Радиовръзката обаче внезапно бе прекъсната.

Хенри се намръщи. Какво всъщност бе смятал да каже на Джоан? Че е влюбен в нея? Нима тя му бе дала основания да очаква от нея нещо повече от приятелство? Микрофонът бе взет от скованите му пръсти. Така или иначе бе изтървал случая.

Сам, охраняван от двама инки, се опитваше да развърже възлите на въжетата, с които ръцете му бяха вързани зад гърба му. Успя само да затегне възлите.

Норман, седнал на каменния под на площада, леко трепереше. Фотографът отдавна се бе отказал от опитите да се освободи. Бе се примирил със смъртта и я възприемаше като нещо неизбежно.

Зазоряваше се, но селото все още тънеше в тъмни и сиви цветове. Когато слънцето изгрееше и окъпеше долината в златна светлина, и двамата щяха да бъдат принесени в жертва на Инти, бога на слънцето. За щастие само двамата.

Маги и Денал бяха успели да избягат. През цялата нощ околните джунгли бяха претърсвани от мъже с факли, но безуспешно. Маги навярно бе разбрала за задържането им и се бе скрила в гората заедно с Денал. Дали обаче няма да ги открият след изгрева на слънцето? Денал и Маги можеше да се спасят, ако междувременно пристигне чичо му с помощ. Кога обаче ще пристигне? Нямаше как да научи това. Уоки-токито бе все още в джоба му, но с вързани ръце не можеше да го използва.

Тишината внезапно бе разкъсана от пушечен изстрел. Звукът се чу в цялата долина, обаче се разбра, че идва от изток. Това бе Маги. Сигурно я бяха открили.

Двамата пазачи се извърнаха по посока на изстрела. Появиха се още мъже, водени от Камапак. След разгорещени разговори босоногите ловци се запътиха към джунглата. Татуираният шаман даде знак на двамата пазачи да се присъединят към групата на преследвачите. Не възприемаше вързаните мъже като опасност.

След като всички изчезнаха, шаманът отиде при тях. Изглеждаше угрижен.

Сам предположи, че Камапак се боеше от гнева на своя бог, ако всички чужденци не бъдат убити призори.

Камапак носеше малки панички с боя. Коленичи до Норман и започна да му говори. Остави паничките на земята и сетне измъкна дълъг нож с кремъчно острие от пояса си.

Сам наблюдаваше с надежда острия камък. Много му се искаше да го грабне. Норман изстена, след като шаманът приключи обяснението си.

— Какво има? — попита Сам.

— Изглежда, че е дошъл да ни подготви за жертвоприношението. За да изпише разни ритуални знаци по телата ни.

Шаманът потопи пръст в червената боя и започна шумно да произнася молитва. След това взе каменния нож.

Норман проследи острието и пребледня. Обърна се към Сам, без обаче да изпуска от поглед Камапак.

— Какво друго ти каза? — попита Сам. Стори му се, че Норман не доизказва нещо.

— Преди изгрев слънце смята да ни отреже езиците. За да не обиждаме Инти.

— Браво — вкисна се Сам.

Камапак вдигна нож по посока на изгрева. Докато произнасяше молитвите си, над източния край на вулкана се подаде ръбът на слънчевия диск. Като отварящото се око на събуждащ се човек, помисли си Сам. В този момент разбра защо инките боготворят слънцето. Приличаше на огромен бог, надничащ в техния свят. Камапак поряза палеца си, за да приветства слънцето със собствената си кръв.

Сам знаеше, че животът му е в опасност, но все пак продължаваше с любопитство на наблюдава ритуала. Това бе древен инкски ритуал, внезапно оживяла древна традиция. Разгледа малките панички с бои. Червената се добиваше от корените на броша, синята, от индиго, лилавата, от смачкани мекотели.