Джеймс Ролинс - Кръвта на сатаната

Абатът даде знак на брат Отера, който се появи зад гърба на Филип с нож в ръка.

— Не! — изкрещя Хенри.

Монахът хвана студента за косите и отметна главата му назад, за да оголи гърлото му.

Филип извика, обаче веднага млъкна, щом видя ножа. Застина от ужас, когато острието докосна гърлото му.

— Трябва ли да ви преподам още един урок? — попита абатът.

— Оставете момчето на мира. То не знае какво говори — — каза Хенри.

Абатът отиде до Филип, но се обърна към Хенри:

— Да не би да искахте да му предадете някакво скрито послание?

Хенри погледна Руис в очите.

— Не, Филип просто се изрази неправилно.

— Така ли е? — обърна се Руис към ужасения студент.

Филип изстена и затвори очи.

— Ако искаш да живееш, трябва да ми кажеш истината — прошепна абатът на ухото на студента.

— Не знам какъв… какъв е въпросът ви — запелтечи Филип.

— Въпросът ми е прост. Професор Конклин изпитва ли доверие в своя племенник?

Филип погледна в очите Хенри, а сетне измести поглед.

— Си… Сигурно изпитва.

Абатът не бе удовлетворен от този неопределен отговор. Това пролича по изражението на лицето му.

— Филип… — каза заплашително.

— Да! — изстена Филип. — Професор Конклин винаги се е доверявал най-много на племенника си! Открай време е било така!

Абатът даде знак на Отера и ножът се отдалечи от гърлото на студента.

— Благодаря ти за твоето чистосърдечие. — После се обърна към Хенри: — Очевидно ще трябва да ви преподам още един урок, за да проумеете ползата от сговорчивостта. Кръвта на Хенри се вледени, когато чу тези думи.

— Задето заставате на пътя Господен, ще бъдете сурово наказан — каза абатът. — Кой обаче да изкупи греховете ви? — добави и си даде вид, че се замисля. — Ще оставя това решение на вас, професор Конклин.

— Какво искате да кажете?

— Определете сам кой да поеме бремето на вашата греховност: Филип или доктор Енгел.

— Ако ще наказвате някого, накажете мен.

— Не можем да си позволим това, професор Конклин. Трябвате ни жив. А и изборът, който ви предоставяме, сам по себе си е също наказание.

Хенри пребледня и коленете му се подкосиха.

— Не е необходимо да загиват двама заложници. Вие определете кой да бъде убит: Филип или доктор Енгел. Изборът е ваш.

Хенри забеляза умолителния поглед на Филип. Какво трябваше да направи?

— Вземете решението си в следващите десет секунди или ще загинат и двамата.

Хенри затвори очи. Представи си лицето на Джоан, усмихнато и приветливо по време на вечерята им в Балтимор, лице, осветено от светлината на свещите. Той я обичаше. Не можеше да отрече това, но не можеше да отрече и отговорността си пред студентите. Филип, макар и глупаво магаре, бе все пак негов студент и за него отговаряше именно Хенри. Стисна устни и от очите му потекоха сълзи. Спомни си шепота на Джоан в ухото му, горещия и дъх в шията му, уханието на косата и.

— Професоре?

Хенри отвори очи и погледна гневно абата.

— Мръсно копеле…

— Избирайте по-бързо или ще наредя да бъдат убити и двамата — закани се абатът и повдигна ръка, готов да даде знак на монаха. — Кой ще умре заради вашите грехове?

Хенри се задави, когато отговаряше.

— Доктор… доктор Енгел — изрече и тялото му се олюля, когато произнесе смъртната присъда на Джоан. Какво друго обаче можеше да стори? Макар да бе изминало много време от студентските им години, Джоан не се бе променила. Хенри познаваше сърцето и. Тя никога нямаше да прости на Хенри, ако той запазеше живота и с цената на живота на Филип. Въпреки това възприе решението си като огромна кама, забита в гърдите му. Не можеше да диша.

— Така да бъде — рече благо абат Руис и се отдалечи. — Нека се изпълни делото Господне.

Сам следваше Камапак. Излязоха на открито място. Независимо от мъглата над главите им ярките слънчеви лъчи ги заслепиха, след като напуснаха сенчестата джунгла. Закри очи с ръка и спря. Маги го настигна. И двамата бяха започнали да страдат от височинна болест. Сам усети, че го заболя глава, когато погледна земята отвъд джунглата.

На стотина метра пред тях се издигаше почти вертикална стена от вулканични скали, остри като ножове и червени като кръв. Над нея се издигаше внушителният черен конус на високия вулкан.

Оттук започваше малка криволичеща пътечка, виеща се по стената до отвора на тунел. Извисяваше се на около седемдесет метра над повърхността. Очевидно катеренето по нея нямаше да е лесно. Сам видя двама мъже, които се спуснаха от отвора. Слънчевите лъчи се отразяваха във върховете на копията им. Денал не бе с тях.