Нора Робъртс - Опасен огън

— Какво ти става? — избоботи без заобикалки.

По личащия си яд в гласа му, което за него бе изключително рядко явление, Джоу разбра, че бе гледал изпълнението й поне отчасти. За разлика от публиката Бък можеше да забележи всички нередности.

— Ако още веднъж влезеш такава в клетката, някое от тези котенца като едното нищо ще те пробва на вкус.

— Малко ми се разминаваше времето, само това е — каза колкото можа по-непринудено Джоу, ала вътрешно цялата трепереше.

— Малко ли? — изръмжа Бък страховито зад рошавата си руса брада. — Кого мислиш, че заблуждаваш? Аз съм с тези опасни зверове отпреди ти да се родиш. Когато влизаш в клетката, трябва да взимаш вътре и ума си.

Като напълно съзнаваше правотата му, тя се смири и отстъпи.

— Зная, Бък. Прав си — с натежала ръка отметна назад косата си. — Няма да се повтори повече. Мисля, че бях уморена и малко разсеяна — усмихна му се извинително.

Той се намръщи и размърда неловко. Никога през своите четиридесет и пет години не бе успявал да устои на женска усмивка.

— Хубаво — промърмори, после изсумтя и рече твърдо: — ще идеш обаче да дремнеш след финала. Никакво кафе. Не искам да те виждам наоколо чак до вечеря.

— Добре, Бък — съгласи се с покорен вид Джоу, макар да й идеше да се разсмее.

Слабостта в краката полека я напускаше, тъпата болка в главата отшумяваше, а стомахът й вече не се свиваше от страх. Но цялата се чувстваше като изцедена, което правеше правдоподобен смирения й вид пред Бък и нетипичния му заповеднически тон. Да поспи малко бе точно това, от което имаше нужда, да не говорим, че по този начин щеше да избегне Кийн Прескот през останалата част от деня. Като изпъди мисълта за него от главата си, Джоу уби времето до прощалното финално шествие в непринудено бърборене с въжеиграча Вито.

Трети ден валеше. Не проливно, но без да спира, ситно и напоително. Циркът пое на север и дъждът го последва. Независимо от това палатките се разпъваха върху прогизналата кална земя, манежа се засипваше със стърготини, а артистите притичваха между палатките и фургони под чадъри, от които се стичаха дъждовни струи.

Лагерът, разположен край Уейкрос, Джорджия, беше сред блестящи навред локви, притиснат под надвисналото сиво небе. Дъждът продължаваше да се лее.

Джоу беше благодарна, че за тази вечер нямаше представление. Към шест вече притъмня и натежалият от влага въздух пронизваше до кости. След ранната вечери тя бързаше от палатката кухня към клетките. Искаше да нагледа животните, после смяташе да се прибере във фургона, да пусне пердетата и да се сгуши в леглото с книга в ръка. Докато трепереше под дъжда, реши, че идеята е окуражаваща и ускори крачка.

Не носеше чадър, а бе намерила съмнително убежище под сива широкопола шапка с огъната нагоре периферии и тънко манто. Вървеше с наведена глава, джапаше през калта и заобикаляше или прескачаше локвите. Тананикаше си нещо под нос, доволна от перспективата за една кротка вечер и простото удоволствие да не прави нищо, да помързелува. Тананикането се превърна в сподавено ахване, когато се сблъска в нещо, изпречило се отпреде й. За рамото я стисна нечия ръка. Още преди да вдигне глава, знаеше кой е. Позна докосването му. Чрез хитри маневри бе успявала досега да избегне срещата. Не го беше виждала насаме, откакто се бяха разхождали извън лагера.

— Извинете, господин Прескот. Опасявам се, че не гледам къде вървя.

— Лошото време навярно е повредило радара ти, Джоувилет.

Той не помръдна от пътя, нито я пусна. С раздразнение Джоу отметна назад глава, за да го погледне. Беше принудена да придържа шапката със свободната си ръка. Студеният дъжд започна да се стича по лицето й.

— Не ви разбирам.

— Мисля, че добре ме разбираш — отвърна Кийн. — Наоколо няма жива душа. А ти от дни внимаваш да си сред цяла тълпа.

Тя премига. От ресниците й паднаха задържалите се там капки. Призна неохотно, че бе било глупаво да се надява Кийн да не забележи ходовете й. Той също не носеше чадър, не си беше направил дори труда да сложи шапка. Потъмнялата му от дъжда коса беше същия цвят, както на някой от лъвовете, ако попаднеше под неочакван душ. Беше трудно в мрака да долови ясно чертите му, ала дъждовната пелена не прикриваше насмешливия му израз.

— Интересно наблюдение, господин Прескот — рече Джоу хладно. — А сега, ако нямате нищо против, цялата съм мокра.

Остана учудена, когато той продължи да я държи, дори след настойчивия опит от нейна страна да се освободи. Опря се с две ръце на гърдите му и го бутна ядосано. Само за да открие с изненада колко бе силен — неподозирана сила, скрита зад външност, която не създаваше впечатление за здравеняк. Още по-ядосана, че бе сбъркала в преценката си, тя вдигна глава и отново го погледна в очите.