Нора Робъртс - Опасен огън

— Още не съм сигурна.

Гласът й беше станал хрипкав. Изведнъж тя реши, че тая повече няма да я бъде. Що за нелепост! Да се чувства странно и да иска Кийн Прескот да я целуне. Скочи на крака и изтупа отзад панталона си.

— Бягаш ли? — изправи се и той.

Джоу вирна глава.

— Никога от нищо не бягам, господин Прескот — гласът й бе студен и остър като ледена висулка. Бе зла и ядосана на себе си, че отново се беше поддала на обаянието му. — И със сигурност няма за бягам от един градски умник, защитник на закона. — Думите бяха напоени с презрителна насмешка. — Защо не се върнете в Чикаго и не пъхнете още някого в затвора?

— Аз съм адвокат, откъм страната на защитата съм отвърна спокойно Кийн. — Не пъхам, а измъквам хората от затвора.

— Браво! Тогава вървете и пуснете престъпниците обратно на улицата.

Кийн се засмя, с което само разпали гнева й.

— Значи с това се изчерпват и двете страни на въпроса, така ли? Ти ме очароваш, Джоувилет.

— Напълно непреднамерено — отмести тя поглед от развеселените му очи. Ситуацията явно го забавляваше. Тя обаче нямаше да търпи подигравките му и шегичките за нейна сметка. — Мястото ви не е тук! — изстреля. — Нямате работа тук!

— Напротив — възрази той невъзмутимо. — Точно тук ми е работата. Този цирк е мой.

— Така ли? — настръхна Джоу, сякаш с тяло да отблъсне думите. — Само защото е написано върху лист хартия? Това навярно е единственото, от което разбират адвокатите — листа, натъпкани със странни, непонятни думички. За какво дойдохте? Да ни надзиравате и пресмятате печалбата и загубите? Каква е цената на една мечта, господин Прескот? Каква е пазарната стойност на човешкия дух? Погледнете! — посочи тя към лагера зад гърба му. — Виждате само палатки и фургони. Едва ли може да разберете какво означава всичко това. Но Франк го разбираше. И обичаше.

— Това ми е известно — тонът му все още бе сдържан, ала беше придобил лек стоманен оттенък. Тя забеляза, че очите му бяха потъмнели и станали сурови. — Но все пак остави цирка на мен.

— Не проумявам защо.

Развълнувана и разстроена, Джоу пъхна ръце в джобовете си и му обърна гръб.

— Уверявам те, че аз също, ала това не променя факта, че го е направил.

— За тридесет години нито веднъж не дойдохте да го видите! — извърна се тя буйно. Косата й я последва като закъсняла вълна. — Нито веднъж!

— Напълно вярно — потвърди Кийн. Стоеше и не сваляше очи от нея. — На това може, разбира се, да бъде погледнато и от другата страна. Нито веднъж за тридесет години той не дойде да види мен.

— Майка ви го е напуснала и ви е отвела в Чикаго…

— Няма да обсъждаме майка ми — прекъсна я Кийн с рязка категоричност.

Джоу преглътна напрелите думи и пак му обърна гръб. Но така и не можа да обуздае яда си.

— Какво се каните да правите с цирка? — попита троснато.

— То си е моя работа.

— Така ли било! — извърна се тя отново, после затвори очи и започна да шепне нещо на език, който той не разбра. — Как може да сте толкова безочлив? Толкова ли сте безчувствен? — Дългите й ресници трепнаха и гневът в очите й се изля навън. — Животът на всички тези хора нищо ли не означава за вас? Мечтата на Франк нищо ли не значи? Нима нямате достатъчно пари, та искате още, като причинявате зло на хората? Алчността не е нещо, което сте наследили от Франк.

— Досега ти си тази, която е зла към мен. Само ме хулиш и гониш.

След половин час Джейми изскочи през задния изход.

— Бих ви гонила през целия обратен път до Чикаго, стига да свърши работа! — изфуча Джоу.

— Чудех се какъв ли характер се крие зад тези ясни зелени очи — подхвърли Кийн, загледан в пламналото и от вълнение лице. — Изглежда е доста противоречив.

Тя понечи да отговори, ала той не й даде.

— Задръж малко. С или без твоето одобрение, аз притежавам цирка. Ще ти е по-леко, ако свикнеш с този факт. Кротувай — добави, като я видя, че отново отваря уста. — По закон мога да правя с моето… — Кийн се поколеба за момент, после продължи с хаплив тон: — Наследство, каквото си поискам. Не съм нито длъжен, нито възнамерявам да давам обяснения и оправдавам решенията си пред теб.

Джоу заби нокти в дланите си и се помъчи гласът й да не трепери.

— Не съм предполагала, че мога така бързо да намразя някого.

— Джоувилет — пъхна той ръце в джобовете си и се залюля на пети, — ти ме мразеше още преди да си ме видяла.

— Вярно е — отвърна тя спокойно. — И чувството ми се затвърди за по-малко от двадесет и четири часа, откакто ви познавам. А сега ме чака представление — каза, обърна се и тръгна към лагера.