Нора Робъртс - Опасен огън

Макар Кийн да не я последва, Джоу усещаше погледа му върху себе си, докато не стигна своя фургон и не затвори вратата зад гърба си.

След половин час Джейми изскочи през задния изход на Голямата шатра. Беше останал без дъх след продължителното изпълнение и си поемаше въздух на големи глътки, пъхнал пръсти зад лилавите тиранти на широките клоунски панталони. Забеляза Джоу, застанала до бялата кобила. Очите й бяха мрачни и буреносни, гърбът — сковано изпънат. Познаваше тези симптоми. Нещо или някой я беше ядосал и разстроил, а разполагаше с по-малко от десет минути да излезе от това си състояние преди началото на номера.

Отиде до нея и я дръпна за косата.

— Ей!

— Привет, Джейми.

Старанието й да звучи весело и шеговито, както винаги, не успя нито да скрие вълнението в гласа й, нито да заблуди Джейми.

— Привет, Джоу — отвърна й с абсолютно същия тон.

— Я престани — сопна се тя и поведе кобилата, която тръгна послушно.

Опитите й още преди това да приведе чувствата си поне що-годе в някакъв ред, също се бяха оказали безуспешни.

— Какво се е случило? — попита Джейми, озовал се зад гърба й.

— Нищо — изсумтя Джоу и веднага сама се намрази за грубия едносричен отговор.

Това обаче не отказа Джейми, който я познаваше твърде добре, за да се почувства засегнат.

— Нищото е любимата ми тема за разговор — той я хвана за раменете, без да обръща внимание на рязкото раздразнено дръпване. — Нека да си поговорим за него.

— Няма нищо за говорене.

— Именно.

Започна да разтрива напрегнатите й рамене, както си беше още с белите ръкавици.

— Ох, Джейми! — неговата добросърдечност беше неустоима, Джоу въздъхна и се остави в ръцете му. — Ти си пълно куку.

— Не съм тук, за да ме ласкаят.

— Скарах се със собственика — въздъхна тя пак тежко и затвори очи.

— Това ли ти е работата — да се караш със собственика?

— Той ме вбесява! — извърна се Джоу. Пелерината й се развя от рязкото движение. — Какво търси тук? Да се връща в Чикаго…

— Кротко — натисна я Джейми, за да спре гневния изблик. — Толкова ли ум имаш в главата, та да се докараш до подобно състояние преди излизането на арената? Прекрасно знаеш, че нищо друго не бива да ти е в ума, освен това, което правиш в клетката.

— Ще се оправя — измърмори тя.

— Джоу! — в гласа му имаше и упрек, и обич. Тя неохотно се обърна. Беше невъзможно да устои на печалните му очи върху ярко изрисуваното лице. С нещо средно между въздишка и хлипане опря чело на гърдите му.

— Джейми, той просто ме съсипва! В състояние е всичко да разруши.

— Нека да се тревожим, когато му дойде времето — погали я Джейми по косата.

— Той изобщо не ни разбира. Нищо не му е ясно.

— Ами, в такъв случай от нас зависи да го накараме да разбере, нали така?

Джоу го погледна и сбърчи нос.

— Логично. Толкова си ми разумен.

— Естествено, още от малък! — изпъчи се той наперено. Започна да мърда оранжевите си вежди и тя се разсмя. — Става ли? — попита я и вдигна от земята кофата с конфети.

— Става — отвърна му с усмивка.

— Добре, защото вече е мой ред.

Когато той се втурна вътре, Джоу притисна буза върху топлия корем на кобилата и постоя така за миг.

— Само че не смятам аз да съм тази, която ще го накара да разбере — каза на глас.

Как искам изобщо да не бе идвал, добави мислено и се метна върху кобилата. Да не бях забелязвала, че очите му са като на Ари и колко привлекателни са устните му, когато се усмихва! Тя полека прокара върха на езика по устните си. И да не ме беше целувал!

Лъжеш, нашепна тих гласец в ухото й. Признай, че се радваш, задето те целуна. Никога преди не си изпитвала нещо подобно и независимо от всичко останало, си доволна, че те целуна миналата нощ. Дори ти се искаше и днес да те беше целунал.

Джоу се помъчи да отпъди всяка мисъл от ума си. Започна да диша дълбоко и равномерно, докато не чу как конферансието обявява нейния номер. Бодна с пети кобилата и се понесе към манежа.

Не вървеше добре. Публиката я аплодираше и насърчаваше, без да забелязва проблемите, но Джоу беше наясно, че изпълнението далеч не бе гладко. Животните усещаха безпокойството й. Непрекъснато я подлагаха на изпитание и тя бе принудена през цялото време да променя темпото, за да компенсира забавянията. Когато номерът свърши, главата й пулсираше от напрежението да бъде максимално съсредоточена. Дланите й лепнеха от пот, когато предаде Мърлин в ръцете на Бък.

Едрият мъжага го отведе в клетката, после се върна при нея.