Нора Робъртс - Присъда в смъртта

Рурк й позволи да се върне в спалнята и да поръча на автоготвача любимото й ястие, после попита:

— Къде са цветята?

„Да му се не види“ — помисли си тя, но невинно попита:

— Какви цветя?

— Грамадната кошница, която куриерът донесе преди малко.

— Нямам представа за какво говориш. Току-що се прибрах и… Хей!

Рурк я хвана за рамото и я обърна така рязко, че тя едва не прехапа езика си. Вкамени се, като видя гневния поглед на съпруга си.

— Не ме лъжи! Никога не ме лъжи! — извика той.

— Престани — прошепна Ив и внезапно осъзна, че макар да стискаше раменете й, Рурк не й причиняваше болка и внимаваше да не докосне болното място. — Твоите приятели непрекъснато изпращат букети. Пусни ме. Гладна съм.

— Готов съм да ти простя почти всичко, Ив, но няма да търпя да ме гледаш в очите и да ме лъжеш! Виждам на рамото ти синини, които липсваха сутринта. Видях и как Съмърсет хвърля цветята в контейнера за смет, след като си беше направил труда да ги донесе тук. Не отричай, още усещам миризмата им. Защо го накара да ги изхвърли? От какво се страхуваш?

— От нищо!

— Тогава ми отговори от кого се боиш. Кой те е изплашил?

— Ти. — Ив знаеше, че постъпва с него несправедливо, дори жестоко. Изпита омраза към себе си, когато лицето му стана безизразно и той прекалено учтиво промълви:

— Моля да ме извиниш.

Сърцето й се сви. Изтръпваше, когато Рурк говореше с такъв леден тон, който я плашеше повече, отколкото ако й беше изкрещял. Не издържа, когато той й обърна гръб и понечи да се отдалечи. Изтича след него и го хвана за рамото:

— Рурк! Рурк, не се сърди. Извинявай, не исках да те обидя.

— Остави ме на спокойствие. Имам много работа.

— Не ме отблъсквай! Моля те, не мога да го понеса! — Прекара пръсти през косата си и притисна длани към пулсиращите си слепоочия. — Не знам как да ти го съобщя. Каквото и да кажа, ще се ядосаш. — Тя се тръшна на канапето и отчаяно се втренчи в стената.

— Предпочитам да науча истината — промълви Рурк.

— Добре. Но първо ми обещай нещо.

— Какво?

— О, престани да стърчиш като че си глътнал бастун. Седни, ако обичаш.

— Предпочитам да остана прав. — Той замислено я огледа и внезапно проумя какво се е случило. — Посетила си Рикер, нали?

— Хей, да не си медиум — възкликна тя, сетне скочи на крака и отново се спусна след съпруга си. — Почакай! Къде отиваш? Нали обеща да не ми се сърдиш?

— Не съм ти обещал нищо.

Ив го настигна в коридора и за миг се поколеба дали с ловка хватка да го свали на пода. После реши да се възползва от единствената му слабост. Прегърна го и прошепна:

— Моля те.

— Не понасям мисълта, че този тип те е докоснал!

— Рурк! Погледни ме, Рурк. — Тя обгърна с длани лицето му. Погледът му подсказваше, че е готов да извърши убийство. — Предизвиках го с определена цел и успях да го извадя от равновесие. Цветята са предизвикателство към теб. Навярно си въобразява, че ще хукнеш да му отмъщаваш.

— Защо мислиш, че няма да сторя точно това?

— Защото те моля да не го правиш. Защото залавянето на Рикер е мое задължение и ако изиграя картите си правилно, ще изпълня дълга си.

— Понякога искаш от мен прекалено много…

— Зная. Зная и това, че ще намериш начин да отмъстиш на Рикер. Но не бива да го правиш, не бива да се приравняваш с него. Вече си различен от предишния Рурк.

— Нима? — сопна се той, но първият пристъп на заслепяваща ярост беше преминал.

— Да. Днес имах възможност да се запозная с този човек и да направя сравнение между двама ви. Нямаш нищо общо с него. Абсолютно нищо.

— Можех да бъда като Рикер…

— Но не си — прекъсна го Ив и облекчено въздъхна. Кризата беше преминала. — Ела да седнем и ще ти разкажа всичко — от игла до конец.

Рурк повдигна брадичката й, погледна я в очите и намръщено промълви:

— Никога повече не ме лъжи.

— Добре. — Тя стисна китката му и усети как бие пулсът му. — Няма, обещавам.

Без да повишава тон, с привидно спокойствие тя му разказа за перипетиите си през деня. Рурк безмълвно я слушаше. Не пророни нито дума, от което нервите й съвсем се опънаха. Взираше се в лицето й, а невъзмутимото му изражение не издаваше мислите му. Тя почувства, че се вледенява под изпитателния му поглед, под пронизващите му сини очи, които приличаха на айсберги.

Знаеше на какво е способен, когато го предизвикат… когато бе убеден, че каквото и да направи, е оправдано. Побиха я тръпки.

След като изслуша разказа й, стана и отиде до барчето, което беше вградено в стената. Наля си чаша вино и посочи бутилката на Ив: