Нора Робъртс - Присъда в смъртта

— Ще го открием на гроба на сина му, нали?

— Да. — Докато тичаше по коридора, Ив извади джобния си компютър. — В кое ли гробище е погребан синът му? Сигурна съм, че имат семеен гроб. Хората, които украсяват дневната си с религиозни статуи, погребват мъртвите си роднини и поставят кръстове на гробовете им.

— Аз ще го намеря по-бързо от теб. — Качиха се в асансьора и Рурк също извади компютъра си. — Обади се за подкрепления.

— Не, рано е. Първо трябва да се убедя, че Клуни е на гроба. Синът му се е казвал Тад.

— Открих каквото ти трябва. Имат три места в гробището „Сънлайт Мемориал“ в Ню Роучел.

— Близо до дома им. Трябваше да се досетя. — Тя прибра компютъра и извади комуникатора: — Пийбоди! Събуди се!

— Лейтенант, какво се е случило?

— Облечи се, трябваш ми. — Тя се качи в колата, Рурк също седна зад волана. — Повикай патрулна кола и бъди на разположение. Ако предположението ми за местонахождението на Клуни се потвърди, ще ти се обадя. Действай по-бързо.

— Къде отивате?

— При мъртвите — отвърна Ив и се обърна към Рурк: — Можеш ли да караш по-бързо? Страхувам се Клуни да не е научил за задържането на Рикер.

— Затегни предпазния колан — нареди той и натисна педала за газта.

Последните убежища на мъртвите се намираха на поляни, огрени от яркото слънце или под сенките на дърветата, издигащи се сред заоблените затревени хълмчета. Ив се загледа в редиците гробове, обозначени с каменни кръстове или паметни плочи, и се запита как е възможно близките на мъртвите да намират утеха в гробището, след като са изправени пред неопровержимото доказателство, че са смъртни.

Напоследък малцина можеха да си позволят да си купят парцели в гробището, но върху повечето гробове бяха положени цветя — символи на живота, подарени на мъртвите.

— В каква посока трябва да се движим?

Рурк направи справка с плана на гробището на монитора на джобния си компютър:

— Намира се вляво, отвъд онова възвишение.

Тръгнаха между гробовете, като заобикаляха надгробните камъни.

— Странно — промълви Ив. — Спомняш ли си, че с теб се запознахме на подобно място? Тръпки да те побият, нали?

— Напротив, според мен беше съвсем уместно. — Рурк докосна рамото й. — Ето го. Притежаваш безпогрешна интуиция.

Тя спря и се загледа в човека, който седеше на добре поддържаната морава до гроба, отрупан с цветя. Вместо надгробен камък наистина имаше белокаменен кръст, символизиращ чистота и неопетненост.

— Искам да разговарям с него насаме.

— Не съм съгласен!

Ив безмълвно се наведе и извади оръжието от кобура, прикрепен към глезена й:

— Вземи го. Използвай го само в краен случай. Поверявам ти оръжието си, а от теб искам да ми се довериш. Ще се постарая да го убедя да се предаде. Позволи ми да му дам тази възможност. Направи компромис, моля те.

Рурк се почувства безпомощен пред погледа й. Не беше свикнал тя да го моли:

— Съгласен съм.

— Благодаря. Свържи се с Пийбоди и й обясни къде се намираме. Кажи й да побърза.

Тя слезе по възвишението и тръгна между гробовете. Позата на Клуни издаваше, че е усетил приближаването й, но като опитен полицай изчакваше.

„Така е по-добре“ — помисли си Ив. Не искаше да го изненада.

— Сержант!

— Лейтенант… — промълви той, все още загледан в името, издълбано върху белия кръст. — Предупреждавам те, че съм въоръжен. Не ми се ще да те нараня.

— Благодаря за предупреждението. Аз също съм въоръжена и не искам да те нараня. Трябва да поговорим, сержант. Разрешаваш ли да седна до теб.

Едва сега той се обърна към нея. Клепачите му бяха подпухнали, страните му още бяха мокри от пролетите сълзи. Ив видя, че оръжието му — същият модел като нейното — е в ръката му, отпусната на скута.

— Дошла си да ме арестуваш. Няма да се подчиня.

— Може ли да седна?

— Разбира се. Тишината и красивата природа действат успокояващо. Затова избрахме това гробище. Казвах си, че Тад ще сяда тук и ще говори на мен и на майка му, когато вече няма да сме между живите. Не предполагах, че аз ще седя край неговия гроб. Той беше… светлината на моя живот.

— Прочетох служебното му досие. — Ив седна от другата страна на гроба. — Бил е добър полицай.

— Вярно е. Господи, колко се гордеех с него! Гордеех се с достойнството му, с любовта му към професията, сякаш беше роден за полицай. Той беше моята гордост от мига, когато за пръв път го взех в прегръдките си. Поех бебето, което ревеше с пълен глас, и си помислих: „Току-що е родено, а вече е пълно с живот.“