Нора Робъртс - Отмъщение в смъртта

— Не съм съгласна с подобно обобщение. Всеки случай трябва да се преценява индивидуално, в зависимост от обстоятелствата.

— Доскоро за мен съществуваха само две понятия — добро и зло — промълви Ив. — Законът — тя вдигна юмрук — и онези, които го нарушават. — Вдигна и другия си юмрук, сетне ги удари един в друг. — Но сега е различно… искам да ти разкажа за Марлена.

Докато говореше, Майра не я прекъсна нито веднъж, не й зададе никакви въпроси и се въздържа от коментари. Ив се стараеше да изложи само фактите без да налага личното си мнение. След двайсетина минути приключи разказа си, но се чувстваше напълно изтощена.

Дълго седяха мълчаливо. Тишината се нарушаваше само от крясъците на някаква птица и от ромоленето на фонтана. По небето пробягваха тъмни облаци и от време на време закриваха залязващото слънце.

След няколко минути Майра промълви:

— Няма нищо по-ужасно от това да загубиш детето си. Не очаквай да ти кажа, че мъжете, които са изнасилили Марлена, са заслужавали да умрат. Но като жена и като майка заявявам, че ако бяха озлочестили моето дете, с радост щях да посрещна смъртта им и щях да съм вечно признателна на екзекутора им. Да, знам, че законът наказва убийството, но има случаи, когато аз го оправдавам.

— Не съм сигурна дали прикривам Рурк защото вярвам, че е постъпил справедливо или защото го обичам.

— Не бива да се упрекваш, ако го правиш и поради двете причини. Прекалено драматизираш нещата.

Ив горчиво се изсмя и стана от скамейката.

— Възложено ми е разследването на три убийства, което не мога да извърша по общоприетия ред, ако не искам съпругът ми да бъде осъден на доживотен затвор. Въвлякох в заговора сътрудничката си, един млад компютърен специалист, когото почти не познавам, както и теб. Правя всичко възможно да отърва от ареста онзи идиот Съмърсет. А ти ме обвиняваш в излишно драматизиране на положението.

— Признавам, че историята е много заплетена, но не бива да се задълбочаваш и да се опитваш да подчиниш чувствата си на разума. Послушай гласа на сърцето си. — Майра приглади полата си. — Според мен е най-разумно официално да поискаш разрешение да извърша пълен преглед на Съмърсет и то още утре сутрин. Ще изпратя заключението си на командир Уитни с копие до теб. Ако ми предоставиш информация за убиеца… колкото е възможно по-пълна, веднага ще се заловя с изготвянето на профила му.

— Неофициалните данни не могат да бъдат включени в характеристиката.

— Колко си наивна, скъпа. — Майра се засмя; смехът й беше мелодичен като ромоленето на фонтана. — Ако не мога да включа известна информация без да споменавам източника, значи е време да се пенсионирам. Повярвай, че никой не ще се усъмни в действителността на съставения от мен психологически профил.

— Тогава побързай. Престъпникът не обича да губи много време.

— Ще го имаш възможно най-бързо, но не забравяй, че не бива да пренебрегваме точността заради бързината. А сега честно ми кажи дали искаш да поговоря с Рурк.

— С Рурк ли?

— Познавам те прекалено добре, Ив. Тревожиш се за него. Страхуваш се, че той обвинява себе си заради смъртта на невинни хора.

— Не съм сигурна, че ще пожелае да разговаря с теб. Само Бог знае как ще реагира, когато разбере, че съм ти разказала цялата история. Убедена съм, че емоционално той ще издържи. — Тя машинално започна да върти венчалната си халка. — Безпокоя се за физическото му оцеляване. Не мога да предскажа кога ще бъде „следващият рунд“, но знам, че Рурк е предвиден за финала. — Ив тръсна глава, за да прогони предателската мисъл, която сякаш парализираше съзнанието й. — Предлагам да отидем в кабинета ми. Ще ти дам всичко, с което разполагам, освен това ще съобщим на Съмърсет, че утре трябва да се яви в кабинета ти.

— Добре. — Майра се изправи и изненада Ив като я хвана под ръка. — С удоволствие ще изпия чаша чай.

— Извинявай, че не ми хрумна да ти го предложа. Не ме бива да посрещам гости.

— Надявах се да ме смяташ за приятелка, не за гостенка… Хей, струва ми се, че току-що Мейвис и нейният нежен исполин слязоха от такси пред дома ти.

Ив тежко въздъхна и си помисли, че само Мейвис Фрийстоун би могла да се издокара с розов кожен костюм, украсен със зелени пера. Леонардо изглеждаше като канара в тъмночервената си, дълга до глезените роба. Ив, която искрено обичаше и двамата, чувстваше, че днес присъствието им ще й дойде прекалено.

— По дяволите, само те ми липсваха!

— Съветвам те да се отпуснеш и да позволиш на гостите да те забавляват. — Майра се засмя и махна на новодошлите. — Последвай примера ми.