Нора Робъртс - Отмъщение в смъртта

— Вече е решила, че съм виновен. — Този път Съмърсет отпи голяма глътка от брендито си.

— Грешиш. — Рурк, който изпитваше едновременно гняв и съжаление към съпругата си, се втренчи в стената, разделяща го от нея. — Решила е, че няма друг избор, освен да открие истината, като събере необходимата информация. — Погледна иконома право в очите и добави: — Цялата информация.

— Това само ще влоши положението.

— Ив има право да научи всичко.

Съмърсет остави чашата си, изпъна рамене и произнесе с леден тон:

— Разбирам… на кого от двама ни си верен.

— Нима? — промърмори Рурк, когато икономът излезе. — Сигурен ли си?

Ив прекара нощта в кабинета си и почти не мигна. Изобщо не я беше грижа, че съпругът й ще приеме поведението й за признак на дребнавост, за обикновен каприз. Трябваше да остане сама, за да размисли. Много преди осем вече беше в управлението. Опита се да изяде кифлата си, която беше по-твърда и по-безвкусна от картон, и да изпие кафето, наподобяващо кална вода, сетне изпрати съобщение на Пийбоди да я чака в помещението за разпити.

Когато Ив влезе в стаичката, чиито стени бяха облицовани с плочки, а на прозореца имаше решетка, сътрудничката й вече беше там и проверяваше апаратурата за запис.

— Навярно имаме заподозрян?

— Да. — Ив наля кана вода от устройството за дестилиране. — Предпочитам да го запазим в тайна до приключване на разпита.

— Добре, но кой… — Пийбоди смаяно замълча, когато в помещението влязоха Рурк и Съмърсет, придружавани от униформен полицай. Очите й се стрелнаха към Ив и се разшириха от удивление.

— Свободен сте, полицай. — Ив кимна на униформения. — Рурк, моля те да почакаш отвън или в канцеларията ми.

— Моят служител има право на защитник.

— Но ти не си адвокат.

— Никъде не е казано, че защитникът непременно трябва да бъде адвокат.

— Поведението ти усложнява положението — през зъби процеди тя.

— Възможно е. — Рурк седна и се облегна на масата. Елегантното му облекло рязко контрастираше с мизерната обстановка.

Ив се обърна към Съмърсет, като внимателно подбираше думите си:

— Необходим ти е адвокат, не приятел.

— Мразя адвокатите почти колкото мразя ченгетата. — Икономът също седна и машинално подръпна панталоните си, за да не се развалят идеалните им ръбове.

Тя едва се въздържа да не заскубе косата си и вместо това пъхна ръце в джобовете си.

— Заключи вратата, Пийбоди. Включи записващото устройство. — Пое си дълбоко въздух и започна: — Разпит на Съмърсет… моля, съобщи пълното си име за протокола.

— Наричам се Лорънс Чарлс Съмърсет.

— Разпит на Лорънс Чарлс Съмърсет относно случай №44591-Х — Томас Бренън, и случай №44599-Х — Шон Конрой. 17 ноември, 2058 година, 08:00:03 часът. Присъстват заподозреният, неговият защитник Рурк, полицай Дилия Пийбоди. Разпитът се извършва от лейтенант Ив Далас. Заподозреният се яви доброволно.

Преди да седне, тя уведоми Съмърсет за правата му.

— Разбираш ли правата и задълженията си, Съмърсет?

— Напълно.

— И в настоящия момент се отказваш от адвокат, така ли?

— Да.

— Какво те свързва с Томас Бренън и с Шон Конрой?

Икономът примигна, изненадан от незабавната й атака.

— Познавам ги бегло от времето, когато живеех в Дъблин.

— Кога си напуснал този град?

— Преди повече от дванайсет години.

— Кога за последен път си разговарял с Бренън?

— Не мога да кажа, но със сигурност е било преди дванайсет години.

— Нали не отричаш, че си бил в Лакшъри Тауърс в деня на убийството на Бренън?

— Бях, но това е съвпадение. — Икономът вдигна рамене. — Нямах представа, че той живее в сградата.

— Защо отиде там?

— Вече ви обясних.

— Обясни ми още веднъж — за протокола.

Той тежко въздъхна и си наля вода от каната, при което Ив забеляза, че ръката му дори не трепери. Сетне невъзмутимо повтори всичко, което й беше казал предишната вечер.

— Госпожица Мъръл ще потвърди ли, че сте имали уговорена среща?

— Нямам причини да се съмнявам.

— Може би ще успееш да ми обясниш защо охранителните камери са те заснели, когато влизаш във фоайето и в асансьора, но на нито един диск няма запис, че си излязъл от сградата по времето, когато твърдиш, че си я напуснал, нито по което и да е друго време.

— Не мога. — Той отново скръсти добре поддържаните си ръце и надменно изгледа Ив. — Да предположим, че не сте обърнала внимание.

Тя се разгневи — през нощта беше гледала записа шест пъти. Рязко дръпна стола и седна, после продължи разпита.