Нора Робъртс - Отмъщение в смъртта

— Искам да разговарям с близките му.

— Засега е невъзможно. Засега — повтори тя, когато забеляза гневния му поглед. — Дай ми няколко часа, Рурк… — Ив безпомощно изрече баналната фраза: — Съжалявам… приеми съболезнованията ми за смъртта на приятеля ти.

Изненадващо Рурк я притегли към себе си. Ив нерешително прокара ръце по гърба му и вкопчи пръсти в напрегнатите му рамене.

Едва чуто той промълви:

— За първи път откакто се запознахме, съжалявам, че работиш в полицията. — Сетне я освободи от прегръдките си и се отдалечи.

Ив излезе на улицата, лъхна я леден вятър, напомнящ приближаването на зимата. Тя сведе глава — беше смазана от чувството за вина, упрекваше се, че не е успяла да спаси един човешки живот.

Когато се прибра у дома, Рурк се беше затворил в кабинета си. Посрещна я само котаракът Галахад, който се заумилква около краката й, докато тя сваляше якето си.

Хрумна й, че в момента самотата е за предпочитане. Предстоеше й много работа. След като не умее да утеши съпруга си, по-добре да се откаже от ролята на любяща съпруга и да се заеме с единственото, което може — разследването на убийство.

Галахад я придружи в апартамента, където тя често работеше и дори спеше по време на пътуванията на Рурк. Поръча на автоготвача кафе и въпреки че не беше гладна, жалният поглед на котарака я накара да поиска и сандвич с риба. Даде му половината и той се нахвърли върху храната така, сякаш не беше хапвал цял месец. Ив седна зад бюрото си и впери поглед във вратата, която свързваше нейния кабинет с този на съпруга й. Знаеше, че само да почука, Рурк ще й отвори, но се поколеба и седна зад бюрото си.

Чувстваше се виновна задето не беше проявила достатъчно съобразителност, за да спаси приятеля му. Но най-лошото бе, че името му щеше да бъде замесено във връзка с убийството.

До сутринта медиите щяха да научат за случилото се — вече нямаше възможност да скрие информацията. Ето защо беше решила да се обади на Надин Фарст от Канал 75. Надин беше доста упорита и дори нахална, но поне репортажите й не изкривяваха истината.

Нетърпеливо погледна към видеотелефона — Макнаб беше програмирал всички обаждания на номера й в полицията да бъдат прехвърляни в дома й. Искаше й се убиецът да се свърже с нея. Питаше се след колко време ще благоволи да й се обади и кога ще бъде готов за следващия „рунд“.

Изпи чаша кафе, което я ободри и съзнанието й се избистри. Каза си: „Започни отначало. Спомни си най-малките подробности.“

Два пъти прослуша записа на първото обаждане. Арогантният тон на убиеца подсказваше, че той е суетен и уверен в големите си способности и в това, че е богоизбран за свещената си мисия. Самоувереността и религиозната му мания го правеха уязвим.

Следователно тя трябваше да се възползва именно от тези негови слабости.

Беше казал, че жадува за отмъщение, че иска око за око. Ала отмъщението винаги беше насочено към определен човек. И двамата убити бяха свързани с Рурк. Навярно престъпникът отдавна му имаше зъб.

Трябваше да поговори надълго и нашироко със съпруга си. Твърде възможно бе убиецът да се стреми да отмъсти именно на него. При мисълта за това я побиха тръпки, сърцето й затуптя по-бързо и съзнанието й се замъгли.

Прогони ужасяващата мисъл и си каза, че не бива да разсъждава като съпруга на Рурк. Сега повече от всякога се налагаше да пренебрегне чувствата си и да бъде истинско ченге.

Даде на котарака и другата половина от сандвича, след това извади копията от охранителните дискове на Лакшъри Тауърс. Каза си, че трябва да ги изгледа кадър по кадър, независимо колко време ще й отнеме. На другата сутрин ще накара и Рурк да ги види — нищо чудно да познае някого.

Но малко след като започна, видя нещо, което я накара да скочи и да разлее кафето си.

— Стоп! — нареди на компютъра. — Искам повторение от 0056. Боже мой! Стоп кадър; увеличи с двайсет процента от петнайсети до двайсет и първи сектор; премини на забавено движение.

Взря се в монитора, където човекът с черен костюм и широк шлифер прекосяваше огромното фоайе на луксозната жилищна сграда. Той погледна скъпия си часовник, приглади косата си, сетне се качи в асансьора.

Беше Съмърсет.

— Стоп кадър — отсече Ив. В долната част на екрана се виждаше, че записът е направен в дванайсет часа в деня на убийството на Томас Бренън.

Тя внимателно изгледа целия запис, но не видя Съмърсет да напуска сградата.

Втурна се в кабинета на Рурк без да почука. Кръвта й кипеше от гняв, ала тя се стараеше да не го издава и да разсъждава логично.