Нора Робъртс - Отмъщение в смъртта

— Да му се не види! — раздразнено промърмори сервитьорката и потърка челото си. — Каза ми, че щял да работи за стар приятел от Дъблин, който бил преуспял в живота. — Смачка в пепелника цигарата си и възкликна: — Сетих се — онзи се казвал Рурк. Точно така! Затова си помислих, че Шон както винаги ме баламосва. Хич не ми се вярва богаташи като Рурк да са приятели с нашия Шон.

Ив едва се въздържа да не скочи от стола. Овладя се и престорено безразлично попита:

— Похвалил се е, че разговарял с Рурк, така ли?

— Божичко, май още не съм се напълно събудила. — Сервитьорката широко се прозина и се намръщи, когато край прозореца прогърмя аеробус. — Шон каза, че Рурк изпратил човек да му предложи работата и че заплащането било добро. Заяви, че скоро ще напусне кръчмата и че ако нещата потръгнат, ще препоръча и мен. С него сме излизали няколко пъти, когато сме се чувствали самотни, обаче не ходим сериозно.

— В колко часа затворихте снощи? — Ив стисна зъби като забеляза изражението на Шинийд. — Хич не ме е грижа, че нямате специално разрешително. Искам да знам кога за последен път си видяла Шон и къде е отишъл след това.

— Беше около четири сутринта. Той заяви, че бърза да си легне. През деня имал среща с новия си работодател и искал да изглежда добре.

— Този мръсник си играе с мен! — Ив се тръсна на седалката в колата и удари с юмрук по волана. — Сега пък замеси Рурк в цялата каша. Мътните да го вземат!

Направи знак на Пийбоди да не й възразява и се загледа през стъклото. Нямаше избор — трябваше да изпълни дълга си. Включи видеотелефона и позвъни вкъщи.

— Тук е домът на Рурк — надуто изрече Съмърсет, сетне лицето му се изопна и сякаш се вкамени. — Добър ден, лейтенант.

— Свържи ме със съпруга ми.

— В момента Рурк говори по другата линия.

— Веднага ме свържи, кльощав грознико, иначе ще си изпатиш.

Мониторът се обагри в светлосиньо, след секунди на него се появи лицето на Рурк.

— Здравей, Ив. — Той се усмихна, но лицето му беше напрегнато. — Какво се е случило?

— Познаваш ли някой си Шон Конрой? — Внимателно го наблюдаваше и забеляза как за частица от секундата тъмносините му очи се присвиха.

— Да, преди много години и той живееше в Дъблин. Защо питаш?

— Срещал ли си се с него в Ню Йорк?

— Не съм го виждал, нито пък съм разговарял с него от осем години насам.

Ив дълбоко си пое въздух и се опита да се успокои преди да зададе следващия си въпрос:

— Притежаваш ли бар, наречен „Грийн Шамрок“?

— Не, разбира се. — Този път той наистина се усмихна. — Ив, вярваш ли, че ще падна толкова ниско?

Ив почувства как огромен товар се смъква от плещите й и промълви:

— Ами… не. А посещавал ли си го?

— Мисля, че не съм.

— Запланувал ли си някакви празненства?

Той наклони глава.

— Не засега. Слушай, Шон мъртъв ли е?

— Не знам. Трябва ми списък на сградите в Ню Йорк, които са твоя собственост.

— На всичките ли? — примигна Рурк. — Задачата е доста сложна и ще отнеме време.

— По дяволите! — Тя разтърка челото си, опитвайки се да събере мислите си. — Започни с жилищата, които в момента са необитавани.

— Ще имаш списъка след пет минути. — Той прекъсна връзката.

— Защо се интересувате само от жилищните сгради? — попита Пийбоди.

— Имам предчувствието, че престъпникът нарочно ми зададе по-лесна гатанка. Този път е действал бързо. Намерил е най-доброто разрешение, избирайки празна къща, която не се охранява нито от дроиди, нито от камери. Влизаш, „свършваш си работата“ и излизаш без да те забележат.

Видеотелефонът й иззвъня.

— В момента свободни са само три жилищни сгради — обяви Рурк. — Първата се намира на Грийнпийс Парк Драйв 82. Ще се видим там.

— Не мърдай от къщи.

— Ще се видим там — повтори той, сетне екранът потъмня.

Ив дори не изруга, а побърза да включи двигателя и да потегли. Пристигна пред сградата само трийсетина секунди преди Рурк, поради което не успя да отключи вратата със специалния си кодов шперц.

Рурк носеше дълго черно палто, което се развяваше от ледения вятър и плющеше като камшик. Сложи ръка на рамото на Ив и въпреки гримасата й, страстно я целуна. Сетне промълви:

— Сега ще отключа.

Постройката беше висока, но тясна, за да се побере в пространството между две други сгради. Стъклата на прозорците бяха огледални, за да се избегне проникването на ултравиолетовите лъчи, както и любопитните погледи на минувачите. В момента те бяха закрити с охранителни щори и слънчевите лъчи, които се промъкваха през отворите, очертаваха линии върху подовете, застлани с теракота.