Нора Робъртс - Отмъщение в смъртта

Тя отключи вратата със старомоден ключ от връзката, окачена на колана й.

Стаичката беше спартански обзаведена с тясно, подобно на нар легло, и с нощно шкафче. На стената беше окачено огледало, чиято амалгама беше на петна. Помещението беше учудващо чисто. Ив надникна в гардероба и се убеди, че Шон не е събрал багажа си и не е напуснал, сетне отвори чекмеджето на нощното шкафче. Вътре откри една смяна чисто бельо и два различни чорапа.

— Знаеш ли кога е пристигнал в Съединените щати? — обърна се тя към Морийн.

— Ами… най-малко преди две-три години. Все разправя, че ще се върне в Дъблин, ама…

— От Дъблин ли е? — рязко я прекъсна Ив.

— Ъ-хъ. Вика, че бил роден там, обаче бил дошъл в Америка, за да забогатее. Само че още не е спестил нито долар. — Погледна към празната бутилка върху нощното шкафче и с усмивка добави: — Може би защото си пада по пиенето повече, отколкото пиенето си пада по него.

Ив също погледна към бутилката и се вцепени като видя емайлираната значка. Взе я и попита:

— Знаеш ли какво е това?

— Представа си нямам. — Девойката огледа с присвити очи зелената детелина и рибата от обратната страна. — Може би е неговият талисман.

— Виждала ли си го преди?

— Не. Изглежда чисто нов, нали. Сигурно Шон току-що го е купил. Все търси нещо дето ще му донесе късмет.

Ив стисна значката в шепата си. Страхуваше се, че късметът я е изоставил.

— Искам да си спомниш дори най-малките подробности, Морийн.

Девойката, която седеше на дървения стол в своята стаичка над „Грийн Шамрок“, навлажни с език пресъхналите си устни.

— Нали няма да ме изпратите в затвора или обратно в Ирландия?

— Няма, обещавам ти. — Ив се приведе към нея. — Ако помогнеш на мен и на Шон, ще ти осигуря истински документи и никога повече няма да се страхуваш от имиграционната служба.

— Честна дума, не искам да се случи нищо лошо на Шон — винаги е бил много мил с мен. — Тя стрелна с поглед Пийбоди, която се беше изправила до вратата. — Нали се сещате, малко ме е страх. Ченгетата ме изнервят.

— Пийбоди е кротка като котенце, не се притеснявай. А сега искам да си спомниш кога за последен път видя Шон.

— Май беше снощи, след като приключих работа. По принцип той идва по обяд. Моята смяна започва от единайсет, когато отваряме, и приключва в осем. Имам право на две почивки по трийсет минути. А пък Шон работи до десет и половина, после се връща в един и… — Тя внезапно млъкна.

— Морийн — търпеливо изрече Ив, — не ме интересува, че барът е отворен след официално разрешеното работно време.

Девойката закърши ръце и проплака:

— Шефът ще ме изхвърли, ако разбере, че съм се изпуснала пред ченгетата.

— Няма да го стори, ако не го притиснем. И така, видяла си Шон снощи, преди да свърши смяната ти в осем.

— Така си беше. Като приключих, той беше зад бара и ми рече: „Миличка, не позволявай на онзи младеж да открадне целувките, които са за мен.“

Ив въпросително повдигна вежди, а Морийн се изчерви.

— Ама Шон само се шегуваше, лейтенант. Та той е на повече от четирийсет и между нас няма абсолютно нищо. Младежът, дето го споменах… — Девойката отново се изчерви и погледна към Пийбоди, която безмълвно стоеше до вратата. — Напоследък излизам с него. Шон знаеше, че имам среща и само ме задяваше.

— Да повторим: видяла си го в осем, когато си си тръгнала. После…

— Почакайте! — възкликна Морийн. — Видях го отново… или по-точно чух гласа му като се прибрах след срещата с Майк. Чух го да говори, нали разбирате. — Тя засия, беше щастлива като кученце, което е изпълнило заповедта на господаря си.

— С кого разговаряше?

— Не знам. Разбирате ли, за да се изкача по стълбите, трябва да мина покрай неговата стая. Трябва да е било след полунощ и Шон е бил в почивка преди да започне… нощната му смяна. Сградата е стара, вратите не се затварят плътно. Затова чух как Шон разговаря с някакъв мъж в стаята си.

— За какво говореха.

— Представа си нямам. Да не мислите, че съм подслушвала? Обаче ми се стори, че Шон е щастлив, когато минавах покрай вратата, той се засмя и каза, че предложението му харесвало и че непременно щял да бъде там.

— Откъде знаеш, че гостът му е бил мъж?

Девойката замислено смръщи вежди.

— Ами… така ми се стори. Не чух думите му, обаче гласът му беше плътен. После отминах и се качих в стаята си. Обаче съм сигурна, че Шон говореше и се смееше. Никога не мога да сбъркам смеха му… толкова е заразителен.