Нора Робъртс - Отмъщение в смъртта

— Мога да слушам и без да сядам.

— Както желаеш. — Той уморено потърка очи и си каза, че съдбата го е свързала с твърдоглава и упорита жена. — Разказвал съм ти за Марлена, която ми беше като сестра, след като Съмърсет ме прибра в дома си. Но аз не бях невинно дете — добави и леко се усмихна на иконома.

— Спомням си, че когато те намерих, беше пребит до смърт — промърмори Съмърсет.

— Сам си бях виновен. — Рурк вдигна рамене. — И така, останах при Съмърсет и започнах да му помагам…

— В мошеничеството и в джебчийството — прекъсна го тя.

— Все някак трябваше да се прехранвам, за да оцелея. — Рурк отново се поусмихна. — Не изпитвам никакви угризения на съвестта заради това. Разказах ти, че Марлена… тя все още беше дете, но се оказа, че е изпитвала към мен чувства, за които не подозирах. Една нощ дойде при мен, призна ми любовта си и поиска да ми се отдаде. Бях неопитен, не знаех как да изляза от положението и се отнесох жестоко с нея. Въобразявах си, че постъпвам правилно, както би постъпил почтен човек. Нямах право да я докосна, макар тя да си въобразяваше, че копнее за милувките ми. Беше толкова невинна, толкова… мила. Засегнах гордостта й, мислех си, че ще се върне в стаята си, изпитвайки омраза към мен, но тя избяга от дома си. Хората, които търсеха мен и с които в арогантността си възнамерявах сам да се справя, я откриха и я похитиха.

За миг Рурк замълча, защото болката, която продължаваше да изпитва след толкова години, се беше пробудила с нова сила. Продължи с още по-тих глас, а очите му бяха потъмнели от мъка.

— На драго сърце бих дал живота си, за да не я убият. Бих направил всичко, което поискат, за да не я подлагат на мъчения. Но бях безсилен да им попреча. Захвърлиха я пред дома й, след като бяха свършили с нея.

— Беше толкова мъничка — прошепна Съмърсет. — Приличаше на кукла със скъсана пружина. Бяха се гаврили с детето ми, накрая го бяха убили. — Той обвинително изгледа Ив и продължи с глас, треперещ от вълнение: — Ченгетата дори не си мръднаха пръста, защото Марлена беше дъщеря на човек, когото смятаха за свой враг. Съобщиха ми, че не е имало свидетели на убийството, че липсвали веществени доказателства. Знаеха кои са виновниците, защото новината за случилото вече се беше разнесла в света на хората извън закона. Ала не направиха нищо да ги заловят.

— Убийците на Марлена бяха богати и могъщи — продължи Рурк. — Ченгетата се преструваха, че не забелязват какво се случва в този район на Дъблин. Измина много време, докато добия достатъчно средства и власт, за да се опълча против тях. Едва години по-късно открих шестимата виновници за смъртта на Марлена…

— Открил си ги и си ги ликвидирал — вече го знам — прекъсна го Ив и с учудване си каза, че не чувства угризения задето прикрива един убиец. Внезапно сърцето й подскочи. — Какво общо има миналото ти с Бренън и с Конрой? Нима са били сред убийците на Марлена?

— Не, но и двамата ми дадоха информация, която ми помогна да намеря виновниците. А когато открих двама от онези, които бяха изнасилили, изтезавали и причинили смъртта на Марлена, аз ги убих бавно и мъчително. — Той погледна Ив в очите и добави: — Първият го изкормих.

Тя пребледня като платно.

— Какво? Извадил си вътрешностите му, така ли?

— Точно така. Реших, че е достойно отмъщение заради онова, което беше направил на безпомощното момиче. Вторият открих чрез информация, която ми продаде Шон. Залових го, прерязах една след друга вените му и го оставих да умре от кръвоизлива.

Ив тежко се отпусна на стола и притисна с длани пулсиращите си слепоочия. След миг вдигна глава и попита:

— Кой друг ти е помагал?

— Трудно ми е да преценя. По онова време разговарях с множество хора, вслушвах се в слуховете, събирах информация и продължавах търсенето. Спомням си за един човек на име Роби Браунинг, но вече го проверих — още е в Ирландия и ще остане в затвора още три-четири години. Джени О’Лиъри е в Уексфорд — има малък хотел. Обадих й се вчера и я предупредих за опасността. Майкъл Бодин…

— Дявол да те вземе! — Ив удари с юмруци по масата. — Трябваше да ми дадеш списък с имената им, още щом ти съобщих за Бренън. Трябваше да ми се довериш.

— Въпросът не бе в това дали ти се доверявам…

— Нима?

— Не! — Рурк сграбчи ръцете й преди тя да успее да се възпротиви. — Надявах се, че съм сгрешил. Не ми се искаше да те поставям в положението, в което си изпаднала сега.

— Навярно си си въобразявал, че ще успееш да се справиш и без мен.