Нора Робъртс - Празник в смъртта

— Може би не е важно, но… — Младият мъж сви рамене. — Преди няколко часа ми се обади една от жените, с които компютърът ме е „чифтосал“. Оплака се, че човекът, с когото трябвало да прекара двата почивни дни, се отказал в последния момент. Предложи ми да заминем заедно, въпреки че при предишните ни срещи не се получи нищо…

— Радвам се за теб — нетърпеливо го прекъсна Ив. — Но едва ли съм най-добрият съветник, когато става въпрос за жени.

— С тях се справям и сам. — Сякаш, за да докаже твърдението си, Чарлс намигна на Пийбоди и тя се изчерви от удоволствие. — Но да се върнем към моя разказ. Бях решил да се възползвам от предложението на онази дама, но за всеки случай започнах да я разпитвам, за да разбера накъде бие…

— Премини към същността на въпроса.

Красавецът се приведе и заяви:

— Приятно ми е да те държа под напрежение, лейтенант Сладурче. — Двамата не обърнаха внимание на Пийбоди, която се изкиска щом чу непочтителното обръщение. — Мацката взе да ми разказва как се скарала с гаджето си. Буквално ме засипа с подробности, осведоми ме, че онзи мръсник й изневерявал с някаква червенокоса. Отгоре на всичко си бил въобразил, че може да изкупи вината си, като снощи й изпратил подарък по Дядо Коледа.

Ив рязко вдигна глава.

— Продължавай.

— Ето, че привлякох вниманието ти. — Той доволно се усмихна. — Моята събеседничка ми разказа как снощи около десет някой позвънил на вратата й. Погледнала през шпионката и видяла белобрад старец с червена мантия, който държал голяма кутия, опакована със сребриста хартия. — Чарлс поклати глава. — Като чух това, сърцето ми така затуптя, сякаш щеше да изскочи от гърдите ми. А мацката продължаваше да бърбори как решила да не отваря и да не приема жалкия подарък, с който онзи мерзавец искал отново да спечели благоволението й.

— Не го е пуснала да влезе — прошепна Ив.

— Тя дори не осъзнаваше, че това е спасило живота й.

— Случайно да знаеш каква е по професия?

— Балерина.

— Съвпада… — промълви Ив. — Дай ми името и адреса й.

— Черил Залата, живее на Двайсет и осма улица. Не знам номера.

— Ще я намерим.

— Слушай, не знам дали съм постъпил правилно, но й казах истината. Току-що бяха излъчили интервюто ти с Надин Фарст, затова реших, че вече не съм длъжен да пазя в тайна похожденията на мнимия Дядо Коледа. Помолих Черил да включи телевизора си, сетне й съобщих всичко, което знаех. Тя здравата се паникьоса и заяви, че незабавно ще напусне града. Ето защо се съмнявам, че ще я намерите.

— Ако е избягала, ще взема разрешение да обискирам жилището й. Правилно си постъпил, Чарлс — продължи тя. — Ако Черил не беше научила новината от телевизията, може би щеше да размисли и следващия път да отвори вратата. Благодаря, че дойде да ме уведомиш.

— За теб съм готов на всичко, лейтенант. — Той стана. — Ще ме държиш ли в течение?

— Гледай телевизия и ще научиш всичко.

— Голяма хитруша си… Имате ли нещо против да ме изпратите, госпожице? — Младият мъж ослепително се усмихна на Пийбоди. — Чувствам се като замаян.

— С удоволствие. Разрешавате ли, лейтенант?

— Върви, върви… — разсеяно промърмори Ив, която вече четеше доклада на доктор Майра. Онова, което психиатърката беше написала, толкова я обезсърчи, че дори не забеляза дългото отсъствие на сътрудничката си, която се върна едва след двайсет минути.

— Докладът й напълно оправдава Хофман — отчаяно се обърна тя към Пийбоди и уморено потърка челото си. — Не мога да го обвиня в нищо. Според Майра той не притежава психиката на престъпник и изобщо не е склонен към насилие. Руди е лукав, интелигентен, страда от различни мании и е сексуално ограничен, но не е убиецът, когото търсим. По дяволите! Щом адвокатът му получи копие от заключението на психиатърката, онзи гадняр Руди ще ми се изплъзне.

— Все още ли мислиш, че той е престъпникът?

— Вече не знам какво да мисля. — Тя реши да не се поддава на отчаянието си. — Ще започнем от самото начало. Отново ще разпитаме всички…

Разбира се и този път Ив закъсня да се прибере у дома. Наближаваше девет, когато на бегом се изкачи по стълбите, водещи към спалнята на другия етаж. Както обикновено Съмърсет бе успял да я вбеси. Беше я посрещнал с надменен поглед и с думите, че й остават само петнайсет минути да се приведе в приличен вид.

Настроението й не се подобри, когато нахлу в спалнята и завари Рурк да се облича.

— Ще успея — измърмори и се втурна в банята.

— Говориш така, сякаш не сме поканили гости, а ти предстои да се явиш на някакво състезание — промълви Рурк, който я беше последвал. Доставяше му удоволствие да я наблюдава, докато се събличаше. — Не бързай.